Той пееше каквото му идваше на ум, най-различни популярни и сантиментални песни, каквито се срещат в студентските и гимнастическите песнопойки, между другото и една, в която имаше следните редове:
Отначало тихичко си я тананикаше под носа, а после запя високо и с все сила. Баритонът му беше сипкав, но днес той си го хареса и пеенето все повече и повече го въодушевяваше. Почнеше ли някоя песен много високо, той преминаваше във фалцетни високи тонове, които също му се струваха хубави. Когато паметта му изневеряваше, той си помагаше, като подлагаше на мелодията някакви безсмислени срички и думи, които по примера на артистите отпращаше със съответно оформени уста и едно разкошно небно „р“; накрай той стигна дотам, че и текстът, и мелодията се явяваха само като плод на фантазията му и той съпровождаше своята продукция вече и с ръкодвиженията на оперен певец. Тъй като е твърде уморително едновременно да се изкачва човек и да пее, скоро дъхът почна да не му достига и все повече и повече се задъхваше. Но от идеализъм и заради красотата на песните той преодоля недостига и с чести въздишки даде каквото можа, докато най-сетне, останал съвсем без дъх, полусляп — само някакви светли петна играеха пред очите му и сърцето му биеше до изхвръкване, — той се отпусна под един дебел смърч; след толкова голямо въздигане той изведнъж се почувства плячка на някакво всеобемащо разстройство, на една депресия, която стигаше до отчаяние.
След като нервите му горе-долу се укрепиха и той стана, за да продължи разходката си, тилът му взе силно да трепери, така че той на тия млади години заклати главата си съвсем по същия начин, както бе правил на времето старият Ханс Лоренц Касторп. Мило му стана, когато това явление му припомни за починалия дядо, то не му се стори неприятно и дори му бе драго да подпре достолепно брадата, както вършеше старецът, за да скрие треперенето на главата си, и което толкова харесваше на момчето.
Той продължи да се изкачва по-нагоре — по виещия се път. Привлече го ек на звънци и той намери стадото крави, които пасяха близо до една колиба от дялани греди, чийто покрив бе затиснат с камъни. Двама брадати мъже с брадви на рамо идеха насреща му и се разделиха, когато го наближиха.
— Е, жив и здрав да си, благодаря! — каза единият с дълбок небен глас, премести брадвата на другото си рамо и тръгна без път между боровете към долината; крачките му чупеха съчките. Това „жив и здрав да си, благодаря!“ бе прозвучало толкова странно всред самотата и като насън докосна омаломощеното от качването и песните съзнание на Ханс Касторп. Той тихо повтори тия думи, като се стараеше да наподоби гърления, тържествено непохватен изговор на планинеца, и се качи малко над колибата, защото искаше да стигне границата, където свършват дърветата, но като си погледна часовника, отказа се от това си намерение.
Той хвана вляво, в посока към курорта, една пътека, която тръгваше хоризонтално, а после продължаваше надолу. Обгърна го висока иглолистна гора и като минаваше през нея, той дори отново се разпя малко, макар и предпазливо, и въпреки че на слизане коленете му още по-безобразно трепереха от преди. Но като излезе из гората, той застина изненадан пред разкошен пейзаж, който се откриваше насреща му — един интимно ограничен пейзаж с великолепна, спокойна картинност.
Един планински поток се спускаше от десния склон по своето плитко, каменисто русло, пенеше се по наредените като на тераси блокове и после по-спокойно тръгваше към долината; едно мостче с просто издялани перила живописно го прекрачваше. Земята се синееше от цъфналите камбанки на едно храстовидно растение, което буйно растеше навсякъде. Строги смърчове, грамадни и еднакви на ръст, се издигаха единични и на трупи в дъното на пропастта и по склоновете; един от тях пуснал корени в надвисналия бряг на потока, бе расъл накриво и странно се открояваше всред общата картина. Опияняваща самотност цареше над красивото, уединено място. От другата страна на потока Ханс забеляза една скамейка.
Той премина по мостчето и седна, за да се поразсее при вида на забързания пенещ се водопад, да се наслуша на идилично приказливия монотонен, но вътрешно разнообразен ромон, тъй като Ханс Касторп обичаше да се вслушва в шума на водата също както и в музиката, а може би дори и повече. Но тъкмо се бе разположил, когато рукна кръв от носа му, толкова ненадейно, че не можа съвсем да запази от изцапване дрехите си. Кръвоизливът бе силен, упорит и му отне цял половин час, защото го принуди неспирно да притичва между скамейката и реката, да изпира носната си кърпа, да смръква вода и пак да се изтяга на дъските с навлажнена кърпа върху носа си. Така лежа той, докато кръвта спря — лежа кротко с ръце сключени зад главата, със сгънати колене, със затворени очи; ушите му бучеха; не му призля — чувстваше се по-скоро облекчен от обилното кръвотечение и бе изпаднал в състояние на странно ограничени жизнени функции; когато издишваше, дълго време не чувстваше нужда отново да поеме въздух, а чакаше, без да помръдне, сърцето да направи няколко удара и едва след това, по-късно, отново много леко вдишваше.