Изведнъж той се пренесе в ранната си възраст — сети се за един случай, който му бе послужил като първообраз за един моделиран по нови впечатления сън от преди няколко нощи… Но той дотолкова бе изключил времето и пространството, потънал бе в онова „тогава“ и „там“, че тук, върху скамейката до ручея, лежеше сякаш едно само безжизнено тяло, докато същинският Ханс Касторп се намираше някъде далече — в отколешно време и обкръжение, — и то при положение колкото просто, толкова и дръзко и упоително.
Той бе тринадесетгодишен, четвъртокласник, момче в къси панталони, и стоеше в училищния двор и разговаряше с едно момче от друг клас почти на същата възраст; Ханс Касторп бе почнал доста самоволно разговора, който му достави голяма радост, въпреки че беше съвсем кратък поради деловото и бърже изчерпано съдържание. Беше междучасието между предпоследния и последния час — час по история и час по рисуване за класа на Ханс Касторп. На двора, който бе настлан с червени клинкерови тухли и бе преграден откъм улицата със стена, покрита с шинди и снабдена с две входни врати, учениците се разхождаха насам-натам на редици, стояха на групи, подпираха се, приклекнали до облечените в майолика издатини по стените на училищната сграда. Носеше се гълчава. Един учител с мека шапка надзираваше учениците и ядеше сандвич с шунка.
Момчето, с което приказваше Ханс Касторп, се казваше Хипе, с кръстно име Пшибислав. Забележителното бе, че това име се пишеше Прибислав, а буквата „р“ се изговаряше като „ш“. Това странно име не се съчетаваше зле с неговата външност, която не бе съвсем обикновена, в нея решително имаше нещо особено. Хипе, син на историк и гимназиален учител, следователно общоизвестен образцов ученик, бе в по-горен клас от Ханс Касторп, макар че едва ли бе по-възрастен от него; той произхождаше от Мекленбург и очевидно бе продукт на отколешно смешение на раси — един примес на раси — един примес на германска кръв към вендско-славянска или обратно. Вярно, беше рус — косата му бе съвсем ниско подстригана, над кръглата глава. Но очите му, синьо-сиви или сиво-сини на цвят — то бе един малко неопределен и недостатъчно ясен цвят, нещо като цвета на далечна планина, — се отличаваха със своеобразна, тясна и, точно казано, дори изкривена форма, а веднага отдолу бяха скулите, изпъкнали и силно подчертани — елементи, които в неговия случай ни най-малко не обезобразяваха лицето, а, напротив, правеха го крайно привлекателно; това обаче бе достатъчно, за да му изкарат другарите прякора „Киргиза“. Впрочем Хипе вече носеше дълги панталони и към тях едно закопчано догоре, стегнато в кръста яке, върху чиято яка обикновено имаше попаднал пърхот от главата му.
Работата се състоеше в това, че Ханс Касторп отдавна бе насочил вниманието си върху този Пшибислав — избрал бе него измежду цялото познато му и непознато гъмжило в училищния двор, интересуваше се за него, проследяваше го с поглед, — можеше ли да се каже, че се възхищаваше от него? Във всеки случай той го разглеждаше с изключително участие и по пътя за училището се радваше, че що го наблюдава как се разправя със съучениците си, как говори и се смее и да различава отдалече гласа му, който бе приятно пресипнал, сподавен и малко дрезгав. Да признаем, че нямаше достатъчно основателна причина за този интерес освен, да речем, езическото име, отличничеството (което в никой случай не би могло да има някакво значение) или киргизките очи — очи, които хвърляха коси погледи, предназначени не за гледане, и по някакъв болезнен начин се прибулваха и помрачаваха, но Ханс Касторп малко се грижеше за вътрешното оправдание на своите усещания, нито пък за това как би трябвало да бъдат назовани те. Защото за приятелство не можеше да става дума, тъй като той никак не „познаваше“ Хипе. Но, първо, не съществуваше и най-малката необходимост за назоваване, тъй като Ханс Касторп и не помисляше дори, че обектът може да бъде предмет на разговор — това нито му подхождаше, нито се изискваше. И, второ, едно название означава ако не критика, то поне определяне, тоест вместване в един познат и обичаен кръг, а Ханс Касторп бе проникнат от несъзнателното убеждение, че едно вътрешно благо като неговото трябва веднъж за винаги да бъде защитено от подобно определяне и вместване.