Но добре или зле обосновани, тези неподлежащи на обозначаване и оповестяване усещания имаха всеки случай такава жизненост, че Ханс Касторп ги спотайваше вече почти цяла година — приблизително от една година насам, защото началото им не можеше да се установи; това все пак говори за предаността и устойчивостта на характера му, като се има пред вид каква огромна маса от време представлява една година в тая възраст. За съжаление определенията на характерни черти по правило съдържат една морална преценка било за похвала, било за укор, макар че те всичките имат две страни. „Предаността“ на Ханс Касторп, с която между впрочем той съвсем не се гордееше, се състоеше, без да я подлагаме на преценка, в известна тромавост, бавност и инертност на характера му, в едно консервиращо основно настроение, което го караше да смята за толкова по-достойно едно състояние или отношение на привързаност и неизменност, колкото по-дълготрайно бе то. Той бе склонен да вярва, че състоянието и настроението, в които се намираше, ще траят безкрайно, именно за това ги ценеше и не се стремеше към промяна. Така той бе свикнал със затаената в сърцето си безмълвна и далечна връзка с Пшибислав Хипе и я смяташе всъщност за постоянен елемент на живота си.
Той обичаше душевните вълнения, които тя му носеше, напрегнатото очакване дали Пшибислав ще дойде насреща му, ще мине съвсем близо до него, може би ще го погледне, обичаше безмълвното, тихо удовлетворение, с което го даряваше тайната му, и дори разочарованията, без които не можеше и най-голямото от които изпитваше, когато Пшибислав „отсъстваше“. Тогава училищният двор му се виждаше пуст, денят — блудкав, но залъгващата надежда оставаше.
Това трая една година, докато настъпи оная необикновена върховна точка, после трая още една година, благодарение на съхраняващата преданост на Ханс Касторп, и после престана — и то без той да забележи разхлабването и скъсването на връзките, които го свързваха с Пшибислав Хипе, както не бе забелязал и появата им. А и Пшибислав напусна училището и града, защото бяха преместили баща му, но на това Ханс Касторп почти не обърна внимание — той още по-рано бе го забравил. Може да се каже, че образът на Киргиза незабележимо бе встъпил из мъглите в живота му, бавно се бе прояснявал и бе ставал все по-досегаем, до оня миг на най-голяма близост и материализация, когато излезе на преден план в двора, а после постепенно отново отстъпи назад и без болки от раздялата изчезна пак всред мъглите.
Онзи момент обаче, рискованото и необикновено положение, в което Ханс Касторп отново се намери сега, разговорът, един истински разговор с Пшибислав Хипе, се състоя по следния начин. Предстоеше час по рисуване, а Ханс Касторп бе забелязал, че си е забравил молива. Всеки от неговите съкласници се нуждаеше от своя, но той имаше между учениците от други класове един или друг познат, когото би могъл да помоли за молив. Най-познат обаче му се стори Пшибислав, най-близък му бе той, с когото мислено най-много се бе занимавал; в един радостен полет на цялото си същество той реши да се възползва от сгодата — и да помоли Пшибислав за молив. Заслепен от непонятна безогледност, той не се сети, не го бе грижа, че това е един доста особен номер. И ето го, че застана всред гъмжилото на постлания с клинкерови тухли двор наистина пред Пшибислав Хипе и му каза:
— Извинявай, можеш ли да ми услужиш с един молив?
А Пшибислав го погледна със своите киргизки очи над издадените скули и му заговори със своя приятно дрезгав глас — без да се учуди или поне без да покаже учудване.
— На драго сърце — каза той. — Само че трябва непременно да ми го върнеш след часа. — И той извади молива си от джоба, един посребрен автоматичен молив с пръстен, който трябваше да се изтика напред, за да се покаже червеният молив из металната гилза. Той обясни простия механизъм, докато главите на двамата се бяха свели над молива. — Само да не го счупиш! — добави той.
Какво си мислеше? Сякаш Ханс Касторп бе имал намерение да не върне молива или да работи небрежно с него!
После двамата се погледнаха усмихнати и тъй като нямаше какво повече да си кажат, обърнаха рамо, а след това и гръб един към друг и си тръгнаха.
Това беше всичко. Но Ханс Касторп никога в живота си не бе така радостен както през този час по рисуване, защото работеше с молива на Пшибислав Хипе — на туй отгоре и с изглед да го върне отново на притежателя му — това бе чиста придавка, която непринудено и себепонятно следваше от случката на двора. Той си позволи да подостри малко молива и прибра три-четири от червено лакираните обрезки, които останаха от остренето и които запази почти цяла година в едно вътрешно чекмедже на своя чин — никой, който би ги видял, не би могъл да предположи колко голямо значение имаха те. Впрочем връщането стана по най-прост начин, но тъкмо така си го бе намислил Ханс Касторп, той дори много се гордееше с това, след като бе обръгнал, разглезен от дългата интимна връзка с Хипе.