Мислите на Ханс Касторп се объркаха, докато гледаше отпуснатия гръб на мадам Шоша; те престанаха да бъдат мисли и преминаха в някакво мечтание, всред което като из голяма далечина се носеше провлеченият баритон на д-р Кроковски и неговото меко „р“. Но тишината в залата, дълбокото внимание, което държеше всички наоколо му в плен, му подейства, действително го събуди от дрямката му. Той се огледа… До него седеше пианистът с оредялата коса; той слушаше с глава, облегната назад, с отворена уста и скръстени ръце. Малко по-нататък бе учителката госпожица Енгелхард с жадни очи и мъхести червени петна върху двете бузи — тая пламналост Ханс Касторп забеляза и по лицата на останалите дами, които видя: и у госпожа Заломон, там, до господин Албин, и у съпругата на пивоваря госпожа Магнус, онази, дето губеше белтъчини. Върху лицето на госпожа Щьор, малко по-назад бе описан такъв тъп екстаз, че просто да я съжали човек, докато госпожица Леви, която все така изглеждаше като от слонова кост, се бе отпуснала върху облегалото на стола с полузатворени очи, бе кръстосала ръце върху скута си и би приличала напълно на умряла, ако гърдите й не се дигаха и снишаваха силно и равномерно, поради което напомняше на Ханс Касторп за една женска восъчна фигура, която някога бе видял в паноптикума и която имаше двигателен механизъм в гърдите си. Някои от гостите държеха ръка, свита в кривачка, до ухото си или пък си даваха вид, че вършат същото, като държеха ръката си наполовина вдигната до ухото, сякаш вниманието ги бе накарало да замръзнат насред път. Прокурорът Параван, един мургав и на пръв поглед неимоверно силен мъж, даже си изчовърка ухото с показалеца, за да чува по-добре, и после пак го подложи под потока на речта на д-р Кроковски.
Какво разправяше д-р Кроковски? В кой ред на мисли се движеше! Ханс Касторп събра мислите си, за да влезе в течение на лекцията, което не му се удаде веднага, защото не бе чул началото, а и доста бе пропуснал, докато размишляваше за превития гръб на госпожа Шоша. Касаеше се до едно могъщество… седна дума, касаеше се до могъществото на любовта. Ама разбира се! Нали темата бе заложена в общото заглавие на цикъла от лекции, а и за какво друго би могъл да говори д-р Кроковски, след като това бе неговата специалност. Малко странно беше да слуша човек изведнъж лекция върху любовта, докато обикновено бе слушал за работи като например редукционната трансмисия в корабостроителството. Как можеше да се разглежда един толкова неподатлив и дискретен обект посред бял ден пред дами и господа? Д-р Кроковски го разглеждаше със смесени изрази, едновременно в поетичен и лекционен стил, безцеремонно научно, при това с един напевен, вибриращ тон, който се стори на Ханс Касторп малко неприличен, макар че тъкмо там, изглежда, се криеше причината дамите да имат такива пламнали бузи, а господата да си прочистват ушите. Пък и лекторът постоянно употребяваше думата „любов“ в някакъв леко колеблив смисъл, така че никой път не се знаеше как да бъде възприета тя — като нещо безобидно или като нещо страстно и плътско, а това предизвикваше едно леко чувство на морска болест. Никога в живота си Ханс Касторп не бе чувал толкова често едно след друго да се изговаря тази дума както тук днес, а като се поразмисли, стори му се, че той никога не бе я изговарял, нито пък бе я чувал из чужда уста. Може би се лъжеше, но във всеки случай не намираше, че думата печели от честото повтаряне. Напротив, тези двусмислени две срички с езиковия и лабиален звук и меката съгласна по средата почнаха да му стават все по-отвратителни, те му създаваха някаква представа за разводнено мляко — нещо белосинкаво, блудкаво, особено в сравнение със силните изрази, които в същност д-р Кроковски употребяваше. Ясно бе едно — човек можеше да кажа доста прекалени работи, без да изгони хората из салона, ако постъпваше като него. Той в никой случай не се задоволяваше с това да споменава с опияняващ такт общоизвестни неща, които обикновено биват обвити в булото на мълчанието; той разрушаваше илюзии, неумолимо отдаваше почит на познанието, не остави място за сантименталната вяра в достойнството на белите коси и ангелската чистота на наивното дете. Между впрочем той бе облякъл и към редингота риза с мека яка, а върху сивите си чорапи бе обул сандали, което създаваше някакво принципно и идеалистично впечатление, макар че поуплаши Ханс Касторп. След като въз основа на книги и отделни листове, които лежаха пред него на масата, подкрепи своето изложение с различни примери и анекдоти и многократно дори рецитира стихове, д-р Кроковски се спря върху ужасяващите форми на любовта, върху нейните странни, болезнени и зловещи прояви и върху нейното всемогъщество. Между всички природни нагони любовта била най-неустойчивият, най-застрашеният, нейната същност клоняла към заблуда и неизлечима извратеност и това не бивало да ни учудва. Защото този могъщ импулс не бил нещо просто, по своята природа той се състоял от многобройни сложни съставки, колкото и правилен да бил като цяло — съставен бил само от перверсности. Тъй като обаче, и то с право, така продължи д-р Кроковски, тъй като обаче правилно се отказват да смятат поради перверсност на съставките и цялото за перверсно, човек неминуемо е принуден да приеме правилността, законността на част от цялото, ако не и на всичките части, да приеме и отделната перверсност за законна. Това било изискване на логиката и той молел своите слушатели да го имат пред вид. Перверсните съставки се сливали в едно правилно и полезно цяло под влиянието на психическите задръжки и корективи, които имали балансиращо и уравновесяващо въздействие; касаело се до инстинктите за благоприличие и ред, тези, искало му се да каже, почти буржоазни инстинкти; този процес се срещал често и бил достоен за похвала, макар че резултатът от него (както малко пренебрежително добави д-р Кроковски) не бил интересен за лекаря и мислителя. В други пък случаи този процес не искал, а и не трябвало да успее и кой, така попита д-р Кроковски, би могъл да каже дали тези случаи не са по-благородните, по-ценните от психическа гледна точка? В такива случаи и на двете групи сили — силите на любовния нагон и тези на противоположните импулси, между които особено трябвало да се упоменат свянът и погнусата — били присъщи напрежение и страст, надвишаващи обикновената за буржоазното общество мярка; борбата между тия две групи сили се водела в глъбините на душата и пречела на онова ограничаване, обезопасяване и цивилизоване на блуждаещите нагони, което довежда до обичайната хармония, до един отговарящ на целомъдрието и силите на любовта — тъй като за такъв сблъсък ставало дума, — как завършвал той? Той завършвал привидно с победата на целомъдрието. Страхът, благонравието, целомъдрената погнуса, трепетното чувство за чистота потискали любовта, държали я окована всред мрачината, допускали до съзнанието и до развихряне нейните смътни повели само отчасти, далече не в тяхното многообразие и могъщество. Но тази победа на целомъдрието била само привидна, една пирова победа, тъй като повелята на любовта не се оставяла да я връзват и да я изнасилват, потиснатата любов не била мъртва, тя живеела, стремяла се към изява и в мрачината, и в глъбините, тя разбивала опеката на целомъдрието и отново се появявала, макар и във видоизменен, неузнаваем образ… И кой бил този образ, коя била тая маска, под която прогонената и потисната любов отново се появявала? Така запита д-р Кроковски и огледа редиците, сякаш сериозно очакваше отговор от своите слушатели. Да, и това трябваше сам той да каже, след като бе казал толкова много неща. Никой освен него не знаеше, но той сигурно и това знаеше, то си личеше. Със своите пламтящи очи, със своята восъчна бледност, със своята черна брада и калугерските сандали върху сивите вълнени чорапи, той сякаш олицетворяваше борбата между целомъдрие и страст, за която бе говорил. Поне такова беше впечатлението на Ханс Касторп, докато и той, както всички останали, с най-голямо напрежение очакваше да му се отговори в какъв образ се връща прогонената любов. Жените едва дишаха. Прокурорът Параван бърже си прочисти още веднъж ухото, за да бъде то отпушено и готово за решителния момент. Тогава д-р Кроковски каза: „В образа на болестта!“ Болестният симптом бил прикрита проява на любовта, а всяка болест — видоизмене