е изрази, които в същност д-р Кроковски употребяваше. Ясно бе едно — човек можеше да кажа доста прекалени работи, без да изгони хората из салона, ако постъпваше като него. Той в никой случай не се задоволяваше с това да споменава с опияняващ такт общоизвестни неща, които обикновено биват обвити в булото на мълчанието; той разрушаваше илюзии, неумолимо отдаваше почит на познанието, не остави място за сантименталната вяра в достойнството на белите коси и ангелската чистота на наивното дете. Между впрочем той бе облякъл и към редингота риза с мека яка, а върху сивите си чорапи бе обул сандали, което създаваше някакво принципно и идеалистично впечатление, макар че поуплаши Ханс Касторп. След като въз основа на книги и отделни листове, които лежаха пред него на масата, подкрепи своето изложение с различни примери и анекдоти и многократно дори рецитира стихове, д-р Кроковски се спря върху ужасяващите форми на любовта, върху нейните странни, болезнени и зловещи прояви и върху нейното всемогъщество. Между всички природни нагони любовта била най-неустойчивият, най-застрашеният, нейната същност клоняла към заблуда и неизлечима извратеност и това не бивало да ни учудва. Защото този могъщ импулс не бил нещо просто, по своята природа той се състоял от многобройни сложни съставки, колкото и правилен да бил като цяло — съставен бил само от перверсности. Тъй като обаче, и то с право, така продължи д-р Кроковски, тъй като обаче правилно се отказват да смятат поради перверсност на съставките и цялото за перверсно, човек неминуемо е принуден да приеме правилността, законността на част от цялото, ако не и на всичките части, да приеме и отделната перверсност за законна. Това било изискване на логиката и той молел своите слушатели да го имат пред вид. Перверсните съставки се сливали в едно правилно и полезно цяло под влиянието на психическите задръжки и корективи, които имали балансиращо и уравновесяващо въздействие; касаело се до инстинктите за благоприличие и ред, тези, искало му се да каже, почти буржоазни инстинкти; този процес се срещал често и бил достоен за похвала, макар че резултатът от него (както малко пренебрежително добави д-р Кроковски) не бил интересен за лекаря и мислителя. В други пък случаи този процес не искал, а и не трябвало да успее и кой, така попита д-р Кроковски, би могъл да каже дали тези случаи не са по-благородните, по-ценните от психическа гледна точка? В такива случаи и на двете групи сили — силите на любовния нагон и тези на противоположните импулси, между които особено трябвало да се упоменат свянът и погнусата — били присъщи напрежение и страст, надвишаващи обикновената за буржоазното общество мярка; борбата между тия две групи сили се водела в глъбините на душата и пречела на онова ограничаване, обезопасяване и цивилизоване на блуждаещите нагони, което довежда до обичайната хармония, до един отговарящ на целомъдрието и силите на любовта — тъй като за такъв сблъсък ставало дума, — как завършвал той? Той завършвал привидно с победата на целомъдрието. Страхът, благонравието, целомъдрената погнуса, трепетното чувство за чистота потискали любовта, държали я окована всред мрачината, допускали до съзнанието и до развихряне нейните смътни повели само отчасти, далече не в тяхното многообразие и могъщество. Но тази победа на целомъдрието била само привидна, една пирова победа, тъй като повелята на любовта не се оставяла да я връзват и да я изнасилват, потиснатата любов не била мъртва, тя живеела, стремяла се към изява и в мрачината, и в глъбините, тя разбивала опеката на целомъдрието и отново се появявала, макар и във видоизменен, неузнаваем образ… И кой бил този образ, коя била тая маска, под която прогонената и потисната любов отново се появявала? Така запита д-р Кроковски и огледа редиците, сякаш сериозно очакваше отговор от своите слушатели. Да, и това трябваше сам той да каже, след като бе казал толкова много неща. Никой освен него не знаеше, но той сигурно и това знаеше, то си личеше. Със своите пламтящи очи, със своята восъчна бледност, със своята черна брада и калугерските сандали върху сивите вълнени чорапи, той сякаш олицетворяваше борбата между целомъдрие и страст, за която бе говорил. Поне такова беше впечатлението на Ханс Касторп, докато и той, както всички останали, с най-голямо напрежение очакваше да му се отговори в какъв образ се връща прогонената любов. Жените едва дишаха. Прокурорът Параван бърже си прочисти още веднъж ухото, за да бъде то отпушено и готово за решителния момент. Тогава д-р Кроковски каза: „В образа на болестта!“ Болестният симптом бил прикрита проява на любовта, а всяка болест — видоизменена любов.