— Ама ти дойде в последния момент — каза Йоахим. — Далече ли стигна? Как беше?
— Хубаво — отвърна Ханс Касторп. — Доста далече стигнах. Но трябва да призная, че по-малко ми понесе, отколкото очаквах. Преждевременно беше или изобщо погрешно. Засега няма да го повтарям.
Дали му бе допаднала лекцията, Йоахим не запита, а и Ханс Касторп нищо не каза. Сякаш по негласно споразумение и по-късно двамата не споменаха нито дума за лекцията.
Съмнения и съображения
И тъй във вторник нашият герой беше изкарал цяла седмица при ония тук горе и затова, като се прибра от сутрешната разходка, намери в стаята си една сметка, първата седмична сметка, един чисто изпипан търговски документ, пъхнат в зеленикав плик; бланката бе илюстрирана с примамлива винетка на санаториума „Бергхоф“, а вляво отстрани, в тясна колонка бе поместено извлечение от проспекта, където се споменаваше в разреден шрифт и за едно „психическо лечение по най-модерни принципи“. Калиграфираните позиции възлизаха на около 180 франка, като за храна, включително лекарските грижи, бяха пресметнали по 12 франка, а за стаята по 8 франка; имаше една точка „встъпителна такса“ 20 франка, и „дезинфекция на стаята“ 10 франка, докато по-дребните разноски за пране, бира и поръчаното на първата вечеря вино закръгляха сумата.
Ханс Касторп не намери какво да възрази, когато заедно с Йоахим проверяваха сметката.
— Вярно, лекарски грижи не ползвам — каза той, — но затова аз съм си крив; те са включени в таксата за пансион и не мога да искам да ми ги отбият, пък и няма как. При дезинфекцията малко прекаляват, защото не е възможно да са изразходвали Н2СО за 10 франка, за да опушат стаята след американката. Но, общо погледнато, трябва да призная, че намирам всичко по-скоро евтино, отколкото скъпо, като се има пред вид какво ти предлагат хората. — И те отидоха след втората закуска в „администрацията“, за да си уредят задълженията.
„Администрацията“ се намираше в приземието: като се излезеше от хола към коридора, който водеше край кухните и сервизните помещения, не можеше да се пропусне вратата, пък и тя беше обозначена с порцеланова табелка. Ханс Касторп с интерес хвърли там един малък поглед върху търговския център на едно санаторно предприятие. Намериха се в истинска малка кантора: там работеше една машинописка и трима мъже служащи, наведени над бюрата си, а в съседното помещение, всред което имаше американска писалищна маса, седеше един господин с по-важен вид на шеф или директор и хвърли хладен и делово-изпитателен поглед зад очилата върху клиентите. Докато им услужваха на гишето, докато им разменяха пари, инкасираха сумата и издадоха квитанция, двамата братовчеди мълчаха и запазиха сериозно-скромно, дори покорно държание като млади германци, които прехвърлят своето уважение към властта и учрежденията върху всяка канцелария и служба, но навън, по пътя за закуската, и после, в течение на деня, те се поразговориха върху устройството на санаториума „Бергхоф“, при което Йоахим, като по-отдавнашен и осведомен, отговаряше на въпросите на братовчед си.
Придворният съветник Беренс не беше никакъв собственик и притежател на заведението — макар че човек можеше да остане с това впечатление. Над и зад него стояха невидими сили, които само чрез канцеларията се проявяваха до известна степен: един управителен съвет, едно акционерно дружество, съвсем не бе лошо да си негов акционер, защото според достоверните сведения на Йоахим то раздавало тлъсти дивиденти въпреки високите заплати на лекарите и най-либералните икономически принципи. Придворният съветник, значи, съвсем не бе самостоятелен, той не бе нищо друго освен агент, функционер, близък на висшестоящи сили, разбира се, първият и най-главният, душата на цялото предприятие; влиянието му върху общата организация, без да се изключва интендантската част, бе решително, макар че като главен лекар естествено стоеше над всеки контакт с търговската дейност на предприятието. Родом от Северозападна Германия, той, както разправяха, бе попаднал на тая служба мимо всяко намерение и план: довела го бе жена му, чиито тленни останки отдавна почиваха в гробището на селото — живописното гробище на селото Давос, — там на десния склон откъм входа за долината. Тя била много мило същество, макар и с преголеми очи и подчертана слабост, както можеше да се съди по снимките, които изпълваха служебното жилище на придворния съветник, а и по портретите с маслени бои, творения на неговата любителска ръка, които висяха по стените там. След като му подарила две деца, син и дъщеря, нейното ефирно, пламнало в огън тяло било докарано тук горе, където за няколко месеца се стопило окончателно. Казаха, че Беренс, който я обожавал, бил засегнат много тежко от тоя удар; известно време изпаднал в унес и чудачество — виждали го да се кикоти, да размахва ръце и да разговаря сам със себе си по улиците. После не се върнал на старото си място, а останал тук: сигурно и затопи, защото не искал да се отделя от гроба; главната причина обаче била по-малко сантиментална — болестта закачила и него и от професионална гледна точка решил, че тук му е мястото. Така и се установил горе като един от лекарите, които са другари по участ на онези, чийто режим надзирават, които не са независими от болестта, за да се борят срещу нея от свободната позиция на личната незасегнатост, а сами са белязани от нейния знак — един особен, макар и далече не изолиран случай, който несъмнено има своите предимства, както и своите недостатъци. Другарството между лекар и пациент е наистина похвално нещо, а и нали казват, че само страдащият може да бъде водач и спасител на страдащите. Но може ли да има истинско духовно господство над една сила човек, който сам се брои между нейните роби? Може ли да освобождава този, който сам е подвластен? Болният лекар си остава парадокс за обикновения наблюдател, едно проблематично явление. Дали неговите професионални познания върху болестта не се обогатяват и не укрепват морално от личния опит, а, напротив — замъгляват се и се объркват? Той не гледа болестта право в очите като явен неин противник, скован е, не е ясно очертана страна; и с всичката необходима предпазливост може да се запитаме дали човек, който принадлежи към света на болните, може всъщност да бъде заинтересуван в излекуването на други хора или дори само за предпазването им толкова, колкото човек здрав и прав…