Зад нея, когато вратата се бе отворила, бе много по-тъмно, отколкото в белия коридор: клиничната светлина на тези помещения в сутерена явно не стигаше дотам; В аналитичния кабинет на д-р Кроковски цареше, както Ханс Касторп забеляза, прибулено осветление, дълбок полумрак.
Разговори на трапезата
При слизането за храна в пъстрата трапезария младият Ханс Касторп доста се смущаваше, защото от оная разходка, която бе направил на своя глава, му бе останало дядовското потреперване на главата — тъкмо на масата то почти редовно отново се появяваше и нито можеше да се предотврати, нито да се прикрие. Освен изпълненото с достойнство подпиране на брадата, което не можеше постоянно да се прилага, той изнамери разни други средства, за да маскира тая си слабост — например гледаше главата му по възможност да е в движение, като водеше разговори надясно и на ляво, или пък, когато дигаше супената лъжица до устата си, поставяше лявата си ръка здраво върху масата, за да се постегне, а в паузите опираше лакът и подпираше главата си с ръка, макар че това бе според него твърде невъзпитано и можеше само в краен случай да се допусне в това непринудено общество на болни люде. Но всичко това му дотягаше и едва ли не му отрови напълно слизането в трапезарията, което той иначе толкова обичаше, защото бе свързано с напрежение и интересни за виждане неща.
Работата обаче бе в това — и Ханс Касторп добре го знаеше, — че излагащата слабост, с която се бореше, нямаше само физически произход, не се дължеше само на тукашния въздух и на усилията за аклиматизацията, а беше израз на вътрешна възбуда и стоеше в тясна връзка с напрежението и интересните за виждане неща.
Мадам Шоша почти винаги закъсняваше и до нейното идване Ханс Касторп седеше и не можеше да държи мирно краката си, тъй като чакаше затръшването на стъклената врата, което неминуемо придружаваше влизането й; той знаеше, че ще се стресне при това и че лицето му ще застине; и винаги ставаше така. Отначало той всеки път извръщаше гневно глава и със сърдит поглед изпращаше нехайната и вечно закъсняваща жена до нейното място на „добрата руска маса“, пък и полугласно и през зъби процеждаше по някой укор или възклик на ядно порицание. Това той сега не правеше, навеждаше по-дълбоко главата си над чинията, при което дори си прехапваше устните, или нарочно и престорено гледаше на друга страна; струваше му се, че вече не му подобава да се гневи, че няма толкова право да порицава, сякаш бе станал неин съучастник в този малък скандал, сякаш и той носеше отговорност пред останалите — с една дума, се срамуваше и би било неточно, ако кажехме, че се срамува заради госпожа Шоша, не, той се срамуваше заради самия себе си, нещо, което би могъл да си спести, защото никой в трапезарията не обръщаше внимание на порока на госпожа Шоша, нито пък на това, че Ханс Касторп се срамува, като се изключи може би госпожица Енгелхард, учителката от дясната му страна.
Това невзрачно същество бе разбрало, че чувствителността на Ханс Касторп към тръшкането на вратата е създала известно афектно отношение на младия сътрапезник към рускинята и че не е важен толкова характерът на това отношение, колкото самият факт, че то съществува; старата госпожица бе разбрала още, че неговото присторено, и то поради липса на актьорски опит и дарба много зле играно равнодушие не говори за отслабване, а за укрепване на отношението, за една по-висша негова фаза. Без каквито и да са претенции и надежди за себе си госпожица Енгелхард постоянно се впущаше в безкористни венцехваления по адрес на госпожа Шоша, при което особеното беше, че Ханс Касторп — макар и не веднага, а по-късно и постепенно — напълно ясно разбра и прозря нейните подстрекателства, те дори го отвратиха, но това не му попречи да се поддаде на тяхното влияние и да се остави да го залъгват.