— Е да, нали е болна…
— Вярно, болна е. Но не чак дотам. Не чак толкова сериозно болна, че да се налага да стои постоянно в санаториуми и да живее разделена от мъжа си. Това трябва да си има по-различни и по-други причини. Тука всички смятат, че има. Може би не й харесва тоя Дагестан, там в Закавказието, едно такова диво отдалечено място, в края на краищата какво чудно в това. Но може би малко и в мъжа се крие причината, дето не й харесва да стои при него. Името му е френско, но той си е руски чиновник, а тия чиновници са сурови люде, можете да ми повярвате. Виждала съм веднъж един такъв, брадата му имаше цвят на желязо, а лицето му беше такова едно червено… До висша степен са подкупни и всички се наливат с вутки, това е тяхната ракия, разбирате ли… За приличие хапнат по някоя дреболия, няколко мариновани гъби или парче чига, и пият без всякаква мярка. Това наричат закуска…
— Вие всичко струпвате все върху него — каза Ханс Касторп. — Но ние не знаем дали тя не е виновна, дето не живеят добре заедно. Трябва да бъдем справедливи. Като я погледна, пък и това невъзпитано тръшкане на вратите… аз не я смятам за ангел, не ми се сърдете, но малко се съмнявам в нея. Но вие не сте неутрална, вие сте потънали до уши в предубеждения в нейна полза…
Тъй постъпваше той понякога. С хитрост, която всъщност бе чужда на природата му, той така докарваше работите, че увлечението на госпожица Енгелхард към госпожа Шоша не излизаше това, което в действителност беше и което добре познаваше, а нещо съвсем друго — лично нейно, самостоятелно, малко смешно увлечение, с което той, независимият Ханс Касторп, можеше да подразни старата мома от една хладнокръвна и хумористична позиция. И тъй като бе сигурен, че неговата съучастничка не ще се противи и ще приеме безочливото му извъртане, той нищо не рискуваше.
— Добро утро! — казваше той. — Добре ли починахте? Надявам се, че сте сънували вашата хубава Минка… Не, как се изчервявате само, като я спомене човек! Съвсем сте си загубили ума по нея, надявам се, че няма да отричате.
И учителката, която наистина се бе изчервила и се навеждаше ниско над чашата си, шепнеше с половин уста:
— Не така, пфу, господин Касторп! Не е хубаво от ваша страна, дето ме поставяте в неудобно положение с вашите подмятания. Всички забелязват, че се интересуваме от нея и че ми казвате работи, които ме карат да се изчервявам…
Това, което двамата сътрапезници вършеха, бе странно. И двамата знаеха, че безобразно лъжат, че Ханс Касторп дразни учителката с госпожа Шоша само за да може да говори за нея, при което изпитваше едно нездраво и замаскирано удоволствие да закача старата мома; тя от своя страна приемаше играта: първо, от своднически съображения, второ, защото, за да угоди на младия мъж, наистина беше се заплеснала малко в госпожа Шоша, трето, защото изпитваше едно мизерно удоволствие от факта, че я закачат и карат да се изчервява. Това и двамата знаеха — всеки за себе си и един за друг, — и всичко бе объркано и нечисто. Но макар че Ханс Касторп обикновено се отвращаваше от объркани и нечисти работи, макар че и сега се чувстваше отвратен, той продължи да гази в тая размътена каша, като за успокоение си казваше, че е само на гости тук горе и че скоро ще си ходи. С изкуствена деловитост той преценяваше като познавач външността на „нехайната“ жена, установяваше, че отпред изглежда значително по-млада и по-хубава, отколкото в профил, че очите й са прекалено раздалечени и че държането й съвсем не е безукорно, в замяна на което мишниците й са хубави и „меко оформени“. Като казваше това, той се стараеше да прикрие треперенето на главата си, при което не само трябваше да разбере, че учителката забелязва напразните му усилия, но с най-голямо отвращение установи, че и нейната глава също трепери. А и това, че нарече госпожа Шоша „хубавата Минка“, бе само политика и необикновена хитрост, защото така можеше да продължи да разпитва:
— Аз казвам „Минка“, но как й е името всъщност? Става дума за малкото име. Както безспорно сте си загубили ума по нея, трябва непременно да знаете малкото й име.
Учителката се замисли.
— Чакайте, знам го — каза тя. — Знаех го. Не се ли казва Татяна? Не, не беше така, а и Наташа не е. Наташа Шоша? Не, не така съм го чувала. Чакайте, сетих се! Авдотя се казва. Или нещо от този вид. Защото Катьенка или Ниночка в никой случай не е. Наистина съм забравила. Но лесно мога да го науча, ако държите на това.
На другия ден тя действително знаеше името. Тя го изрече, когато стъклената врата се затръшна. Госпожа Шоша се казваше Клавдия.
Ханс Касторп не разбра веднага. Той я накара да повтори името и да го каже буква по буква, преди да го схване. После на няколко пъти го повтори, като поглеждаше към госпожа Шоша със зачервените си очи и един вид й го проверяваше.