— Клавдия — каза той, — да, може да се казва така, отлично й отива.
Той не скриваше радостта си от тази интимна дума и говореше вече само за „Клавдия“, когато ставаше дума за госпожа Шоша.
— Вашата Клавдия прави топчета от хляб, току-що видях. Не е много изискано.
— Зависи кой го прави — отвърна учителката. — На Клавдия й прилича.
Да, престоите в залата със седемте маси доставяха голямо удоволствие на Ханс Касторп. Той съжаляваше, когато трябваше да излезе, но се утешаваше, че много скоро, след два или два и половина часа, ще седне пак тука, а когато отново сядаше, струваше му се, че изобщо не е ставал. Какво се бе случило междувременно? Нищо. Една кратка разходка до водостока или до Английския квартал, малко почивка в лежащия стол. Това не бе сериозно прекъсване, не бе някое трудно за преодоляване препятствие. Друго би било, ако предстоеше някоя работа, ако имаше грижи и мъки, които трудно могат да се предвидят предварително. Но нямаше такова нещо в разумно и сполучливо устроения живот в „Бергхоф“. Ханс Касторп можеше, когато станеше от едно ядене в трапезарията, съвсем непосредствено да се радва на следното — доколкото „да се радва“ бе правилната дума за това очакване отново да види болната госпожа Шоша, може би тази дума бе прекалено лека, безгрижна, проста и обикновена. Може би читателят е склонен да смята само такива изрази — безгрижни и обикновени — като подходящи и допустими за личността и вътрешния живот на Ханс Касторп, но ние припомняме, че той като разумен и съвестен млад човек не би могъл просто „да се радва“ на вида и присъствието на госпожа Шоша и тъй като знаем това, подчертаваме, че ако бяха му предложили тази дума, той би я отхвърлил с едно свиване на раменете.
Да, той бе станал прекалено придирчив към известни изразни средства — една подробност, която заслужава да се отбележи. Той се разхождаше, докато бузите му горяха в суха жар, и си тананикаше, тъй като се намираше в настроение, склонно към музика и чувствителност. Той си тананикаше една песенчица, която, кой знае къде и кога, бе чул от някакъв незначителен сопран някъде на гости или на благотворителен концерт и сега си бе припомнил; една безобидна безсмислица, в която почваше:
и той се готвеше да продължи:
когато изведнъж вдигна рамене, каза „смешно“ и отхвърли и нежната песенчица като безвкусна и нелепа, отхвърли я с известна меланхолия и суровост. Тази сантиментална песенчица можеше да задоволи и увлече някой млад мъж, който, както се казва, „е подарил сърцето си“ по допустим начин, спокойно и изпълнен с надежди, на някоя здрава гъска долу в равнината и се е отдал на своите допустими, перспективни, разумни и всъщност радостни чувства. За Ханс Касторп и за връзката му с мадам Шоша — думата „връзка“ е за негова сметка, ние не поемаме отговорност за нея — едно такова стихотворенийце съвсем не бе подходящо; както си бе в лежащия стол, той бе готов да го прецени от естетична точка като „глупаво“, но се спря насред път и се намуси, без да измисли друго, по-подходящо определение.
Едно нещо обаче му доставяше задоволство, когато лежеше и слушаше сърцето си, физическото си сърце, което бързо и доловимо биеше всред тишината — предписаната от режима тишина, която цареше в целия „Бергхоф“ през време на главната почивка. То биеше упорито и настойчиво, това негово сърце, както почти винаги правеше, откак той бе дошъл тук горе, но напоследък Ханс Касторп по-малко се тревожеше за него, отколкото през първите дни. Сега вече не можеше да се каже, че то бие на своя глава, безпричинно и без връзка с душата. Такава връзка съществуваше или поне лесно можеше да се установи, афектът, който оправдаваше екзалтираната деятелност на тялото, без друго беше налице. Ханс Касторп трябваше само да помисли за госпожа Шоша — а той мислеше за нея, — за да се появи съответстващото на сърцебиенето чувство.
Пораждащ се страх за двамата дядовци и за разходката с лодка в здрача
Времето бе от лошо по-лошо — в това отношение Ханс Касторп няма щастие през своя кратък престой по тези места. Не че валеше сняг, но дни наред се лееше един тежък, отвратителен дъжд, гъсти мъгли изпълваха долината, а като смешна придавка — защото и без това бе толкова студено, че отоплиха трапезарията — мълнии току се разреждаха със сложен повтарящ се кънтеж.