— Жалко — каза Йоахим. — Аз все мислех, че някой път ще си вземем закуската и ще се качим на Шацалп или другаде. Но изглежда, че няма да го бъде. Дано последната ти седмица излезе по-добра.
Но Ханс Касторп отговори:
— Остави. Съвсем не съм запален за нови начинания. Първото не ми понесе много. Най-добре си почивам, когато живея от ден за ден без много разнообразие. Разнообразието е за дългосрочните. Защо ми е разнообразие на мене с моите три седмици.
Така беше, той се чувстваше достатъчно изпълнен и зает тук. Ако хранеше надежда, то изпълнението и разочарованието го очакваха тук, а не на някаква си Шатцалп. Не скука го измъчваше, напротив, той почна да се плаши, че много бързо наближава краят на престоя му. Втората седмица напредваше, две трети от неговия престой скоро се навършваха, а почнеше ли третата, трябваше вече да се мисли за куфара. Първото освежаване на Ханс Касторповото чувство за време бе отдавна преминало; дните бяха почнали неусетно да отлитат, и то въпреки че едно винаги подновяващо се очакване разтегляше всеки един от тях, въпреки че те набъбваха от потайни, премълчани преживявания… Да, времето е загадъчно нещо, неговата същност трудно може да се обясни!
Ще бъде ли необходимо по-точно да определим онези потайни преживявания, които едновременно и обременяваха, и окриляха дните на Ханс Касторп? Но всеки ги познава, те бяха напълно обикновени в своята сантиментална дребнавост, а и в някой по-разумен и по-надежден случай, на който би отговаряла безвкусната песенчица „колко чудно ме увлича“, те едва ли биха могли другояче да се развият.
Не бе възможно мадам Шоша да не бе забелязала, че някакви мрежи се плетяха на една маса и прехвърляха към нейната, а необузданите намерения на Ханс Касторп бяха именно такива — тя трябваше да разбере възможно по-добре това. Наричаме ги необуздани, защото неразумността на цялата работа бе напълно ясна за Ханс Касторп. Но когато човек стигне дотам, докъдето бе стигнал или бе на път да стигне Ханс Касторп, нека му се и другата страна да е осведомена за състоянието му, колкото и безсмислено и неразумно да е това. Такъв е човекът.
След като, значи, госпожа Шоша се бе извърнала към въпросната маса два-три пъти през време на яденето, случайно или под магнетично въздействие, и всеки път бе срещала очите на Ханс Касторп, тя за четвърти път погледна преднамерено нататък и отново срещна очите му. При петия път тя не можа да го улови непосредствено; той тъкмо тогава не бе на пост. Но той веднага усети, че го гледат и толкова бърже вдигна погледа си към нея, че тя усмихнато се извърна. Тази усмивка го изпълни с недоверие и възхищение. Ако тя го смяташе за дете, лъжеше се. Нуждата му от изтънченост бе голяма. При шестия път, когато долови, усети, вътрешно се убеди, че тя гледа към него, той се загледа с натрапчиво недоволство в една дама с пъпчиво лице, която бе дошла до масата им, за да се поразговори с пралелята, издържа здраво цели две или три минути и не отстъпи, докато не бе сигурен, че киргизките очи са го оставили — едно особено актьорство, което госпожа Шоша можеше, не, трябваше да прозре, за да се позамисли върху голямата изтънченост и самообладанието на Ханс Касторп… Случи се и друго. В една пауза между яденето госпожа Шоша се обърна нехайно и взе да разглежда салона. Ханс Касторп бдеше: погледите им се срещнаха. Докато се гледат един друг — болната с неопределен взор и подигравателно, Ханс Касторп с възбудена твърдост (той дори си стискаше зъбите, докато издържаше на погледа й), — салфетката й е на път да падне, да се плъзне от полата й върху пода. Като трепва нервно, тя посяга да я хване, но и той не остава спокоен, надига се наполовина от стола и слепешката понечва да се хвърли на помощ, да преодолее осемте метра разстояние и една междинна маса, сякаш би настъпила катастрофа, ако салфетката стигне до земята… В последния момент тя успява да я хване досами пода. Но още наведена, хванала салфетката за единия край, намръщена и ядосана от глупавата малка паника, която я бе обзела и за която, изглежда, обвинява него — тя още веднъж вдига поглед насреща му, забелязва го, че е застанал като за скок, вижда вдигнатите му вежди и с усмивка извръща лицето си.
Тая случка предизвика у Ханс Касторп неудържим триумф. Но реакцията не закъсня, тъй като цели два дни, значи, при десет слизания в трапезарията, госпожа Шоша не се оглеждаше наникъде, тя дори не се „представяше“ на публиката на влизане, както й беше обичаят. Това бе тежко. Но тъй като тези пропуски без съмнение се отнасяха до него, връзка все пак имаше, макар и в негативна форма; и това му стигаше.