Той видя, че Йоахим бе напълно прав със своята забележка, че никак не е лесно да се сключват познанства тук освен със сътрапезниците. Защото наистина имаше един кратък час след вечерята, който често не траеше и двайсет минути, когато всички се събираха на приказки долу, но тогава мадам Шоша седеше, без изключение, и дъното на малкия салон, който, изглежда, бе отреден за „добрата руска маса“ — седеше всред своето обкръжение: господина с хлътналите гърди, смешника с вълнестата коса, тихия д-р Блуменкол и младежа с увисналите рамене. Пък и Йоахим винаги го караше да си тръгват, за да не съкратяват вечерния режим на лежане, както казваше, а може би и по други диетични съображения, които не упоменаваше, но които Ханс Касторп предполагаше и уважаваше. Ние го обвинихме в необузданост, но накъдето и да бяха насочени желанията му, той не се стремеше да се запознае с госпожа Шоша и всъщност бе съгласен с обстоятелствата, които пречеха на това. Неопределените напрегнати връзки, които неговите погледи и неговото държание бяха създали между него и рускинята, се развиваха извън обществото, те към нищо не задължаваха и не биваше да задължават. Характерът на тези връзки бе такъв, че не следваше те да бъдат отхвърлени от неговата гледна точка за обществото; обстоятелството, че той свързваше сърцебиенето си с мислите за Клавдия, далече не бе достатъчно да разклати у внука на Ханс Лоренц Касторп убеждението, че той не може да има в действителност други връзки освен тези, потайните, с една чужденка, която прекарва живота си по разни курорти, разделена от своя мъж и без венчален пръстен на ръката си, която няма безукорно държание, тръшка врати, прави топчета от хляб и безсъмнено си гризе ноктите; дълбока пропаст разделяше нейното съществование от неговото, той не би могъл да я защити от никоя критика, която сам би смятал за уместна. Естествено Ханс Касторп бе лишен от лично високомерие, но едно унаследено високомерие от по-общ вид стоеше написано върху челото му и около малко сънливо гледащите му очи; оттук произхождаше чувството му за превъзходство, от което той нито можеше, нито искаше да се отърси, когато наблюдаваше битието и съществото на госпожа Шоша. Странното беше, че той усети особено живо и може би изобщо за първи път това сложно чувство за превъзходство, когато един ден чу госпожа Шоша да говори немски — тя стоеше с ръце в джобовете на дрехата си след един обед в трапезарията и се измъчваше, между другото по прелестен начин, с немския език, както Ханс Касторп на минаване забеляза; тя се разговаряше с една друга пациентка, вероятно позната от терасата за лежане; с внезапна и непозната дотогава гордост Ханс Касторп слушаше матерния си език, макар че бе наклонен да пожертва тази гордост пред възхищението, с което нейните чаровни грешки и повалености го изпълваха.
С една дума: в негласната връзка с една нехайна представителка на тия тук горе Ханс Касторп виждаше само едно ваканционно приключение, което не можеше да има каквито и да са претенции за одобрение пред трибунала на разума, пред неговата собствена разумна съвест — главно затова, защото госпожа Шоша бе болна, отпусната, дигаше температура и вътрешно бе разядена, обстоятелства, които бяха в тясна връзка със съмнителността на цялото й съществуване и даваха своето отражение върху чувството за предпазливост и дистанция у Ханс Касторп… Не, дори и на ум не му идваше да търси истинско познанство с нея, а що се отнася до останалото, то зле или добре щеше да свърши без последствия, когато след седмица и половина той ще постъпи на практика у „Тундер & Вилмс“.
Засега обаче работите така се бяха докарали, че той бе почнал да намира в емоциите, напреженията, успехите и разочарованията, които възникваха вследствие на сантименталната му връзка с пациентката, истинския смисъл и съдържание на ваканционния си престой; вживял се бе в тях и настроението му зависеше от тяхното развитие. Обстоятелствата бяха крайно благоприятни за това, защото хората живееха тук при установена и задължителна за всички дневна програма, на ограничена площ, макар че госпожа Шоша бе настанена на друг етаж — първия, и макар че, както му каза учителката, почиваше на общата тераса за лежане върху покрива (същата, където неотдавна капитан Миклозич бе загасил лампите), срещите винаги бяха възможни и дори неизбежни — не само поради петте слизания дневно до трапезарията, но и иначе, на всяка стъпка, от сутрин до вечер. Ханс Касторп намираше забележително всичко това, а и никакви грижи и мъки не закриваха перспективата, макар че имаше нещо потискащо, дето бе затворен заедно с благоприятните случайности.