Той взе и да им помага малко, впрегна и мозъка си, за да коригира щастието. Тъй като госпожа Шоша обикновено закъсняваше за трапезата, той така докарваше работите, че също закъсняваше, за да може пътем да я срещне. Той забавяше тоалета си, не бе готов, когато Йоахим влизаше да го вземе, пращаше братовчед си да върви и казваше, че ей сега ще го настигне. Съветван от инстинкта и състоянието си, той изчакваше до момента, който му се струваше най-подходящ, и изтичваше до първия етаж, като не продължаваше по същото стълбище, по което бе слязъл, а тръгваше по коридора, към чийто край се намираше една отдавна позната му врата — вратата на стая № 7. Този път по коридора от едното стълбище до другото му предлагаше, така да се каже, на всяка крачка една сгода, тъй като всеки миг въпросната врата можеше да се отвори — и това често се случваше: тя шумно се затръшваше зад госпожа Шоша, която безшумно бе излязла и безшумно, гъвкаво се придвижваше по стълбището… Тя минаваше пред него и си оправяше косата с ръка или пък Ханс Касторп минаваше пред нея и усещаше погледа й в гърба си, при което крайниците му изтръпваха, а по гърба му полазваха мравки, в желанието си да поважничи обаче той се преструваше, че не иска да знае за нея и че си води свой собствен живот в горда независимост — пъхаше си ръцете в джобовете на сакото, съвсем без нужда развръщаше раменете си или енергично се окашлюваше, като дори си потупваше гърдите с пестник — само и само за да й изтъкне колко непринудено се държи.
На два пъти той се показа още по-ловък. След като вече бе седнал на трапезата, той изненадано и сърдито каза: „Виж ти, забравил съм си носната кърпа. Ще трябва сега пак да се качвам горе.“ И той се върна, за да се срещне с Клавдия, което бе нещо по-друго, по-опасно и далече по-привлекателно, отколкото да я знае, че върви след него. Когато първия път направи тази маневра, тя от известно разстояние го измери с очи, и то много безцеремонно и без стеснение, от горе до долу, но като се приближи, отвърна равнодушно лицето си и отмина, така че резултатът от тая среща не бе кой знае колко голям. При втория път обаче тя го погледна и не само отдалече, а през цялото време го гледаше, твърдо и малко мрачно го гледаше право в лицето и дори като отмина, извърна главата си към него — горкият Ханс Касторп изтръпна до мозъка на костите. Всъщност не би трябвало да го съжаляваме, защото той сам искаше това и сам си го бе докарал до главата. Но срещата му направи много силно впечатление не само докато трая, но и после, защото чак след като премина, той разбра ясно и отчетливо как бе било. Никога още не бе имал лицето на госпожа Шоша толкова близо пред себе си, никога досега не бе го виждал с всичките му подробности: той можа да различи късите косици, които се отделяха от плитките с метално-червен отблясък, навити около главата, и само една педя разстояние имаше между неговото лице и нейното, това лице със странна, отдавна позната му форма, което му се нравеше повече от всичко на света; форма чуждоземна и характерна (защото само чуждото ни се струва характерно), изпълнена със северна екзотика и тайни, която подканя към вникване, след като нейните отличителни белези и съотношения не могат лесно да се определят. Решително значение имаха високите издадени скули: те притискаха необикновено плитките, необикновено раздалечените очи и дори ги изкривяваха малко, като същевременно бяха причина за леката вдлъбнатост на бузите, които от своя страна подчертаваха разкошните леко извити устни. И после очите, тези тесни и (така ги виждаше Ханс Касторп) просто вълшебно изрязани киргизки очи, които имаха сиво-синия или синьо-сивия цвят на далечни планини и които понякога при страничен поглед, който не служеше за гледане, се преливаха и прибулваха до пълен нощен мрак — това бяха очите на Клавдия, които безцеремонно и съвсем отблизо го разглеждаха и по разположение, цвят и израз толкова особено и страшно приличаха на очите на Пшибислав Хипе. „Приличаха“ не бе точната дума — те бяха същите очи, а и ширината на горната половина на лицето, сплеснатият нос, всичко, с изключение на зачервената бяла кожа и здравия цвят на бузите, който показваше у госпожа Шоша само едно измамно здраве и както у всички останали тук не бе повече от един повърхностен резултат от лежането на чист въздух — всичко това бе също като у Пшибислав и също така го бе поглеждал той, когато се разминаваха в училищния двор.
Това бе вълнуващо във всяко отношение; Ханс Касторп бе възхитен от срещата, а същевременно усети да се надига у него страх, същото притеснение, което предизвикваше у него обстоятелството, че бе затворен в тясно пространство заедно с благоприятните случайности, а това, че отдавна забравеният Пшибислав го срещна тук горе като госпожа Шоша и го изгледа с киргизките си очи, му създаде чувството, че е затворен заедно с Неизменното и Неизбежното, което едновременно го ощастливи и обезпокои. Неизбежното бе и обнадеждаващо, и злокобно, заплашително; младият Ханс Касторп усети остра нужда от помощ — у него се извършваха неопределени и инстинктивни процеси, които се изразяваха в едно отглеждане, опипване и търсене на помощ, съвет и подкрепа, той се сети за редица хора, за които имаше смисъл да помисли в случая.