Между тях беше Йоахим, добрият, почтеният Йоахим, чиито очи бяха добили през тези месеци един толкова печален израз и който понякога толкова пренебрежително свиваше рамене, както никога не бе правил в миналото — Йоахим със „Синия Хайнрих“ в джоба, както госпожа Щьор имаше навик да нарича шишенцето: е едно толкова нахално и безсрамно лице, че всеки път възмущаваше Ханс Касторп до дън душа… Честният Йоахим, който измъчваше и тормозеше придворния съветник Беренс да го пусне да си върви „долу“ или „в равнината“, както тук с лек, но ясно изразен акцент на подценяване наричаха света на здравите; да го пусне, за да постъпи на съкровено желаната служба. За да може по-скоро да стигне дотам и за да печели време, което тук толкова лесно разхищаваха, той спазваше най-съвестно режима — правеше го заради по-скорошното си оздравяване безсъмнено, ала, както понякога се струваше на Ханс Касторп, и заради самия режим, който в края на краищата бе служба като всяка друга служба и дългът си беше дълг. Така Йоахим всяка вечер, минал не минал четвърт час след вечерята, го караше да лягат и то бе добре, защото неговата войнишка изпълнителност оправяше малко цивилните навици на Ханс Касторп, който иначе, макар и да бе безсмислено и безнадеждно, би останал по-дълго време долу с очи, обърнати към малкия салон с русите. Това, че Йоахим толкова настояваше да вървят горе, си имаше и друга, потайна причина, която бе станала напълно ясна за Ханс Касторп, откак бе разбрал защо Йоахим пребледнява на петна и защо в известни моменти устата му се изкривява по толкова жалък начин. Защото и Маруся, вечно засмяната Маруся с малкия рубин на хубавия си пръст, с портокаловия парфюм и високите, проядени гърди, най-често оставаше долу след вечеря и Ханс Касторп разбираше, че това обстоятелство прогонва Йоахим, тъй като страшно много го привличаше. И Йоахим ли беше „затворен“ — по-угнетяващо и по-притеснено от самия Ханс Касторп, тъй като Маруся на всичко отгоре сядаше по пет пъти на ден със своята портокалена кърпичка на трапезата заедно с тях? Във всеки случай Йоахим беше зает премного със себе си, за да може неговото съществование да принесе вътрешна полза на Ханс Касторп. Неговото постоянно бягство от събиранията след вечеря му правеше чест, но едва ли можеше да действа успокоително на Ханс Касторп; понякога му се струваше, че в Йоахимовия пример за спазването на режима и в съветите, които му даваше в тая насока, има нещо съмнително.
Ханс Касторп не бе изкарал и две седмици тук, но времето му се струваше по-дълго; дневната програма на тези тук горе, която Йоахим толкова съвестно спазваше, бе почнала да добива в очите му един свещен, себепонятен и ненарушим облик, така че животът долу в равнината, погледнат оттук, му се струваше почти странен и ненормален. Той вече бе свикнал да се оправя много сръчно с двете одеяла, с които при студено време се увиваше за режимното лежане като правилен пакет, да се превръща на истинска мумия; малко му трябваше още, за да достигне Йоахим в майсторлъка и изкуството да се омотава съвсем по правилата с тях, и доста се учудваше при мисълта, че долу в равнината нямат и понятие за това изкуство и предписание. Да, то бе чудно, но същевременно Ханс Касторп се удивляваше и на това, че го намира чудно, и у него се надигна отново онова безпокойство, което го караше вътрешно да се оглежда за съвет и подкрепа.
Той си помисли за придворния съветник Беренс и за неговия даден sine pecunia съвет да живее съвсем като пациентите и дори да си мери температурата, сети се и за Сетембрини, който си бе умрял от смях за този съвет и после бе процитирал нещо от „Вълшебната флейта“. Да, за тия двамата си помисли той за опит, за да види дали ще се почувства по-добре. Та придворният съветник Беренс бе беловлас мъж, можеше да бъде баща на Ханс Касторп. При това беше шеф на заведението, висш авторитет — а неспокойното сърце на Ханс Касторп чувстваше именно нужда от бащински авторитет. И все пак не му се удаваше да помисли за придворния съветник със синовно доверие. Той бе погребал тук жена си — страдание, което за известно време бе го направило чудак, а после бе останал в курорта, защото бе свързан с гроба, освен това и защото болестта и него бе закачила. Минало ли му беше? Здрав ли беше, имаше ли недвусмисленото желание да оздрави хората, за да могат час по-скоро да се върнат долу в равнината и да си гледат службата? Бузите му бяха постоянно синкави, той всъщност изглеждаше, сякаш дига температура. Но човек можеше да се мами, можеше само въздухът да е причина за този цвят на лицето: Ханс Касторп сам усещаше тук от сутрин до вечер някаква суха жар, без да има температура, доколкото можеше да прецени без термометър. Но когато човек чуеше придворния съветник да приказва, можеше пак да мисли, че има повишена температура; начинът на говоренето му не беше съвсем в ред: приказките му бяха бодри, весели и непринудени, но в тях имаше нещо странно, нещо екзалтирано, особено като се имат пред вид синкавите му бузи и сълзящите му очи, които изглеждаха, като че все още оплаква жена си. Ханс Касторп си спомни за всичко, Което Сетембрини бе казал относно „меланхолията“ и „порочността“ на придворния съветник и как бе го нарекъл „хаотична душа“. Може би го правеше от проклетия и вятърничавост, но той въпреки това намери, че мисълта за придворния съветник Беренс не му носи особена подкрепа.