— О, колко хубаво от ваша страна! Разрешавате на бедния Тантал малко разнообразие. Сменяте го в търкалянето на прочутия мрамор. Това наричам аз истинско добросърдечие. Но как стои другият въпрос? Тайнствени работи ставали с вас, мадам. Истории за двойници, астрални тела… Досега не им вярвах, но това, което става с вас, ме обърква…
— Изглежда, че господинът иска да му служа за развлечение.
— Съвсем не! Не съм и помислял дори! Успокоете ме първо върху известни тъмни страни на вашето съществование, пък после ще говорим за развлечения. Разхождам се снощи между девет и половина и десет в парка, поглеждам към балконите, електрическата лампа на вашия балкон свети в мрачината. Значи, сте лежали там съгласно режима, разума и правилника. „Ето я, че лежи нашата болна хубавица — казвам си аз — и спазва точно режима, за да се върне час по-скоро дома в обятията на господин Щьор.“ А какво чувам преди няколко минути? Че по същото време са ви видели в чинематографо (господин Сетембрини произнесе думата по италиански с ударение върху четвъртата сричка), в чинематографо под аркадите на казиното, а после и в сладкарницата пред десертно вино и някакви целувки, и то…
Госпожа Щьор кършеше рамене, хилеше се зад салфетката, мушкаше лакти в ребрата на Йоахим Цимсен и тихия д-р Блуменкол и по всякакъв начин проявяваше своето тъпо самодоволство. Тя имаше обичай да оставя лампата да свети за заблуда на балкона, тайно да се измъква и да отива долу в Английския квартал да се забавлява. Мъжът й я очакваше в Канщат. Между впрочем тя не бе единствената пациентка, която имаше този навик.
— … и то — продължи Сетембрини — тези целувки сте вкусили в чия компания? В компанията на капитан Миклозич от Букурещ! Уверяват ме, че носел корсет, но, боже мой, какво значение има това тук! Заклевам ви, мадам, къде бяхте? Вие сте двойна! Във всеки случай сте били заспали и докато земният дял на вашето същество е лежал сам-саменичък, духовният дял се е забавлявал в компанията на капитан Миклозич и неговите целувки…
Госпожа Щьор се извиваше и дърпаше, сякаш я гъделичкаха.
— Човек не знае дали да ви пожелае обратното — каза Сетембрини. — Да бяхте изяли целувките сама, а за лежането да бяхте с капитан Миклозич…
— Хи, хи, хи…
— А знаете ли онзиденшната история? — каза италианецът ненадейно. — Откараха някого — дяволът го откара или всъщност госпожа майка му, една енергична дама, много ми се хареса. Става дума за младия Шнерман, Антон Шнерман, който седеше там отпред, на масата на госпожица Клефелд — виждате, че мястото му е празно. То скоро пак ще бъде заето, не ме е грижа за това, но Антон го отнесе бурята, докато се усети, и замина. Дошъл бе на шестнадесет години тук, а прекарал бе година и половина; тъкмо бяха му трупнали още шест месеца. И какво става? Не знам кой, но някой подшушнал нещичко на мадам Шнерман и тя подразбрала, че синчето й служи на Бакхус и тъй нататък. Явява се без предупреждение на сцената — истинска матрона, три глави по-висока от мене, беловласа, разярена, — без да приказва, удря няколко плесника на господин Антон, хваща го за яката и го настанява във влака. „Ако ще пропада, казва тя, може и долу да пропадане.“ И се прибират у дома.
Наоколо всички, които можеха да го чуят, се смееха, защото господин Сетембрини говореше много забавно. Той бе в течение на последните новини, макар че имаше критично-подигравателно отношение към общия живот на онези тук горе. Той знаеше всичко. Знаеше имената и подробности от живота на новопристигналите; съобщаваше, че вчера на еди-кой си или еди-коя си направили резекция на ребрата и от най-достоверен източник знаеше, че от есента нататък няма да приемат болни с температура над 38,5 градуса. През миналата нощ, разправяше той, кученцето на мадам Капацулиас от Митилин седнало върху бутона на електрическия светлинен сигнал върху нощната лампичка на господарката си, което предизвикало голяма олелия и тупурдия, особено защото не заварили мадам Капацулиас сама, а в компанията на стажанта Дюстмунд от Фридрихсхаген. Даже и д-р Блуменкол бе принуден да се усмихне на тази история, хубавата Маруся щеше да се задуши в портокалената си кърпичка, а госпожа Щьор пищеше пронизително, като с двете ръце си притискаше лявата гърда.
Но с братовчедите Лодовико Сетембрини говореше както за себе си, тъй и за произхода си, било по време на разходките или вечерните събирания, било след обяда, когато повечето пациенти бяха напуснали салона и тримата господа оставаха за малко на масата, докато момичетата разтребваха, а Ханс Касторп си пушеше своята „Мария Манчини“, чийто аромат през третата седмица отново бе почнал да му харесва. Внимателно изпитващ, недоумяващ, но готов да се остави да му влияят, той слушаше разказите на италианеца, които му разкриваха един странен, съвсем нов свят.