Сетембрини разправяше за дядо си, който бил адвокат в Милано, но на първо място голям патриот и представлявал нещо като политически агитатор, оратор и сътрудник на списания — и той опозиционер като внука, но всичко у него било в по-голям, по-смел стил. Защото, докато Лодовико, както сам с горчивина забеляза, бе изпаднал дотам, че се занимаваше с живота и събитията в интернационалния санаториум „Бергхоф“, подлагаше го на иронична критика и го отричаше в името на красивата и жизнена човещина, дядото бе създавал грижи на цели правителства, бе конспирирал срещу Австрия и Свещения съюз, които тогава държали в затъпяващо робство неговото разпокъсано отечество, и бил деен член на някои разпространени в Италия тайни общества — бил „карбонаро“, както обясни Сетембрини с ненадейно сподавен глас, сякаш и днес още бе опасно да се говори за това. Според разказите на внука този Джузепе Сетембрини се представи пред двамата слушатели, с една дума, като някакво тъмно, страстно и бунтовно съществование, като един водач на съзаклятници и заговорник, и при всичката почит, към която те учтиво се стремяха, не им се удаде да прогонят от лицата си израза на недоверчива затвореност и дори на отвращение. Вярно, че работата беше малко по-особена: всичко, за което слушаха, бе станало отколе, почти преди сто години, то бе история, а от историята, и то от старата, те познаваха на теория същността на това, за което сега им се разправяше — отчаяното свободолюбие и непоклатимата ненавист към тиранията, — ако и никога да не бяха помисляли, че така непосредствено ще се докоснат до тия неща. Със заговорничеството и бунтовничеството на този дядо била свързана, както чуха, и голямата му любов към отечеството, за единството и свободата на което се борел; неговата бунтовна дейност била плод и резултат на тая именно достойна за уважение любов; двамата братовчеди бяха свикнали да смятат за равнозначни родолюбието и запазването на обществения ред, но колкото и странна да им се виждаше и на двамата смесицата от бунтарство и патриотизъм, те трябваше вътрешно да признаят, че по него време според условията там бунтарството е било равнозначно на гражданска добродетел, а верноподаничеството — на тъпо равнодушие към обществените въпроси.
Но не само италиански патриот бил дядо Сетембрини, а съгражданин и съратник на всички жадуващи за свобода народи. След провалянето на един известен опит за държавен преврат в Торино, където словом и делом бил замесен, той на косъм успял да се изтръгне от полицейските агенти на княз Метерних и използвал времето на своето емигрантство, за да се бори и пролива кръвта си — в Испания за конституцията и в Гърция за независимостта на елинския народ. Тук се родил бащата на Сетембрини — затова сигурно станал такъв голям хуманист и любител на класическата древност; родил се от майка с немска кръв, защото Джузепе се оженил за едно момиче в Швейцария и го повел със себе си от приключение към приключение. По-късно, след десетгодишно емигрантство, можал да се върне в отечеството си и работел в Милано като адвокат, но в никой случай не се отказвал, посредством слово и писмо, в стихове и в проза, да призовава нацията към свобода и към прогласяване на единна република, да нахвърля със страстен диктаторски устрем главоломни реформаторски програми и да проповядва на разбираем стил обединяването на всички освободени народи за изграждане на Всеобщото щастие. Една подробност, която внукът Сетембрини спомена, направи особено впечатление на младия Ханс Касторп: дядото Джузепе Сетембрини през целия си живот се явявал пред своите съграждани само в черни траурни дрехи — бил опечален, казвал той, заради Италия, отечеството му, което изтлявало в мизерия и робство. При тази подробност Ханс Касторп се сети за собствения си дядо, който също така, откак го помнеше внукът му, не бе свалял черните дрехи; той и преди това бе сравнявал двамата дядовци; разбира се, причината тук бе съвсем друга: със своето старомодно облекло Ханс Лоренц Касторп бе едно същество от минали времена, което криво-ляво се бе приспособило към настоящето, подчертавайки, че не принадлежи към него; той едва при смъртта тържествено бе приел своя истински и подходящ му вид (с накъдрената яка). Колко очебийно различни са били тези двама дядовци! Ханс Касторп се замисли, докато очите му се премрежиха, и той предпазливо поклати глава, което можеше да се сметне и за възхищение, и за недоумение и отрицание. Но той искрено се пазеше да не осъжда чуждоземното, а предпочиташе да прави сравнения и констатации. Той виждаше тясната глава на стария Ханс Лоренц Касторп да се навежда замислено в залата над позлатената кръгла кръщелна купа, тази постоянно предавана по наследство вещ; устата му се отваряше, защото устните му образуваха представката „пра“, тази глуха и благородна представка, която напомняше за места, където хората пристъпват със страхопочитание, леко приведени напред. И той видя Джузепе Сетембрини с трикольор в ръка и извадена сабя, отправил към небето тъмен взор, в който гори обреченост, да щурмува заедно със своята чета борци за свобода фалангата на деспотизма. И едното, и другото са си имали своята красота и чест, мислеше той, мъчейки се да бъде справедлив, защото се чувстваше изцяло или наполовина пристрастен. Дядо Сетембрини се бе борил за политически права, а неговият дядо или поне прадедите му са имали от край време всички права, които в течение на четири века простолюдието им бе измъкнало насила и чрез празни приказки… И двамата бяха ходили облечени в черно — дядото на север и дядото на юг, — и двамата с цел да поставят разстояние между себе си и лошото настояще. Но единият бе вършил това от благочестие, в памет на миналото и смъртта, към които принадлежеше, другият, напротив, от бунтарство в чест на един враждебен на благочестието напредък. „Да, това бяха два мирогледа, две посоки на света“ — мислеше Ханс Касторп и тъй, както стоеше между тях, докато господин Сетембрини разказваше, а той поглеждаше изпитателно ту към едната, ту към другата страна, сети се, че и друг път нещо подобно му се е случвало. Той си спомни за едно самотно пътуване с лодка всред вечерната дрезгавина по едно холщайнско езеро към края на лятото преди няколко години. Часът бе седем, слънцето бе слязло, а на изток, над гористите брегове, бе изгряла вече почти пълната луна. Тогава в продължение на десет минути, докато Ханс Касторп гребеше по тихите води, бе владяла една объркваща и приказна констелация. На запад бе светил ден, една изцъклена, безцветна, несъмнена дневна светлина, но извърнеше ли глава, той виждаше една също така подчертана, вълшебна лунна нощ, в която бяха втъкани влажни мъгли. Странното съвпадение бе траяло почти четвърт час, преди да надделее нощта и луната, а заслепените и смутени очи на Ханс Касторп с радостно учудване прескачаха от едното осветление към другото, от единия пейзаж към другия — от деня към нощта и от нощта към деня. За това се сети той сега.