Но той доброволно се съгласяваше да му влияят, в смисъл, че му бе приятно да прави опити, и затова обузда протеста, който неговото благочестие и неговият вкус вдигнаха срещу поддържания от Сетембрини ред на нещата, като реши, че може да отдаде на смелостта онова, което му се струваше богохулно, и на великодушието и благородния порив онова, което му се струваше безвкусно — поне там и тогава сигурно е било така: например когато дядо Сетембрини е наричал барикадите „трон за народа“ и когато е обяснявал, че е дошло време „да се освети копието на гражданина пред олтара на човечеството“.
Ханс Касторп знаеше защо слуша господин Сетембрини, не точно защо, но все пак знаеше. Тук имаше нещо като чувство за дълг освен онази ваканционна безотговорност на пътника и госта, която не се затваря пред никое впечатление и която приема нещата със съзнанието, че утре или другиден отново ще разпери криле и ще се завърне при обичайния си ред — някакво предписание на съвестта, и то, за да бъдем точни, предписание и назидание на една малко нечиста съвест, го караше да изслушва италианеца, било, като си пушеше своята „Мария Манчини“, кръстосал крак въз крак, било когато тримата се изкачваха от Английския квартал към „Бергхоф“.
Според определенията, представите и изложението на Сетембрини два принципа се бореха за света: силата и правото, тиранията и свободата, суеверието и знанието, принципът на инертността и принципът на кипящото движение, на напредъка. Единият принцип можел да се нарече азиатски, а другият — европейски, защото Европа била отечеството на бунта, на критиката, на преобразяващата дейност, докато източният континент олицетворявал неподвижността, бездейния покой. Нямало съмнение коя от двете сили ще спечели крайната победа — това бе просвещението, съобразеното с разума усъвършенстване. Защото човечността увличала по своя светъл път все повече нови народи, завоювала все повече територия в Европа и дори почнала да напредва в Азия. Но още много не достигало за нейната пълна победа и благонамерените люде, тези, които били получили светлината, трябвало да направят големи и благородни усилия, докато настъпи денят, когато рухнат монархиите и религиите и в ония страни на нашия континент, които всъщност не са преживели нито един осемнадесети век, нито една 1789 година. Но този ден ще дойде, каза Сетембрини и леко се усмихна под мустак, той ще дойде ако не върху гълъбови крака, то с орлови криле, и ще изгрее като утринна зора на всеобщото побратимяване на народите под знака на разума, науката и правото; той ще доведе до Свещения съюз на буржоазната демокрация, светлата противоположност на онзи трижди проклет съюз на владетелите и кабинетите, личен враг на който бил дядо Джузепе — с една дума, до световната република. За тази цел било необходимо преди всичко да се порази азиатският, робският принцип на инертността в средището и жизненото огнище на неговата съпротива — във Виена. Първо, трябвало Австрия да се удари по главата и да се разбие, за да се отмъсти за миналото и, второ, за да се отвори пътят за господството на правото и щастието на земята.