— Смятане на ум: похвално — каза Йоахим. — Не знаех, че ти иде толкова отръки. Виждам, че имаш голям замах, щом веднага направи и годишната калкулация, положително си научил вече нещо тук горе. Между впрочем ти много завиши сметката. Пури не пуша, а надявам се, че няма да си шия дрехи тук, благодаря!
— Значи, дори съм завишил — каза Ханс Касторп малко смутен.
Така или иначе, той бе поставил в сметката на братовчед си пури и нови дрехи — що се отнася до бързото му смятане на ум, то не бе нищо друго освен илюзия и измама относно природните му дарби. Защото, както при всичко останало, той и тук бе по-скоро бавен и лишен от огън и неговата бърза равносметка в тоя случай не бе нещо импровизирано, а почиваше върху подготовка, и то върху писмена подготовка; една вечер по време на вечерния режим (защото вечер Ханс Касторп лягаше вън, щом като всички правеха това) той по някакво внезапно хрумване скочи от удобния лежащ стол, за да вземе от стаята си хартия и молив за смятане. По този начин той беше установил, че братовчед му се нуждае всичко на всичко от 12 000 франка годишно, като на шега си рече, че той лично би имал финансовата възможност да живее тук горе, защото приходите му възлизаха на 18 000 до 19 000 франка годишно.
Неговата втора седмична сметка бе уредена, значи, преди три дена с благодарност и квитанция, което показваше, че е настъпила средата на третата и по план последна седмица на неговия престой тук горе. Следната неделя той щеше да присъства на още един от двуседмичните концерти, а в понеделник на последната двуседмична лекция на д-р Кроковски — тъй си каза той, а и на братовчед си; във вторник или сряда ще отпътува и ще остави Йоахим отново сам, бедния Йоахим, комуто Радамант кой знае колко месеца още е предписал и чиито кротки, черни очи се забулваха в печал всеки път, когато ставаше дума за бързо приближаващото се отпътуване на Ханс Касторп. Велики боже, къде бе се дянала ваканцията! Тя изтече, отлетя, побягна, но как — никой не можеше да каже. Все пак касаеше се до двадесет и един дена, които трябваше заедно да прекарат — дълга поредица, в началото трудно можеше да се обгледа. А сега изведнъж бяха останали само още три-четири нищожни дни, един съвсем незначителен остатък; вярно, че периодичните промени в нормалния ден им придаваха известна тежест, но те вече бяха изпълнени с мисли за опаковане и раздяла. Та три седмици се равняваха почти на нищо тук горе — нали всички още отначало му казаха това. Най-малката единица време тук бе месецът, бе казал Сетембрини, а тъй като престоят на Ханс Касторп беше под тази величина, той беше нищо и никакъв престой и една визита на крак, както придворният съветник Беренс се бе изразил. Дали на повишената вътрешна обмяна се дължеше това, че времето тук преминаваше, докато се обърне човек? Такъв бърз живот бе една утеха за Йоахим пред вид на петте месеца, които му предстояха, ако останеше само с тях. Но през тия три седмици те трябваше по-добре да обхванат времето, например както при измерването на температурата, когато предписаните седем минути се явяваха като един значителен отрязък време… Ханс Касторп сърдечно съчувстваше на братовчед си, и чиито очи можеше да прочете тъгата му по човека и приятеля, с когото скоро щеше да се раздели; действително много му беше мъчно за него, когато помислеше, че бедният ще остане тук сам, докато той, Ханс Касторп, отново ще заживее долу в равнината и ще работи в областта на транспортната техника, която свързва народите: едно почти изгарящо съжаление, от което на моменти го заболяваха гърдите; то бе, с една дума, толкова силно, че навремени го караше сериозно да се съмнява дали ще се реши да остави Йоахим сам тук горе. Понякога съжалението така го изгаряше, че ставаше причина Ханс Касторп все по малко да повдига въпроса за отпътуването си; само Йоахим отваряше от време на време дума за него; Ханс Касторп, както казахме, от деликатност и вроден такт не искаше сякаш да мисли за това чак до последния момент.