— Да се надяваме поне — каза Йоахим, — че си си починал при нас и че ще се почувстваш освежен, когато слезеш долу.
— Да, ще поздравя, значи, всички — отвърна Ханс Касторп — и ще им кажа, че най-късно след пет месеца ще ме последваш. Да съм си починал? Ти смяташ, че съм си починал през тези няколко дни? Аз мисля, че да. Макар и за толкова кратко време, но в края на краищата все пак трябва малко да съм си починал. Вярно, впечатленията тук горе бяха толкова нови, във всяко отношение нови, много освежителни, но и уморителни за духа и тялото; нямам чувството, че вече съм се справил с тях и че съм се аклиматизирал, което именно би било предпоставка за всяка почивка. Слава богу, „Мария“ си е старата, от няколко дни отново ми се услажда. Но от време на време носната ми кърпичка отново почервенява, когато си служа с нея, а и, както изглежда, до края няма да се отърва от проклетата горещина по лицето и от безпричинното сърцебиене. Не, не, в моя случай за аклиматизация и дума не може да става, та и как за толкова кратко време. Необходимо би било повече време, за да се аклиматизира човек тук и да се справи с впечатленията, а после би настъпил и моментът за почивка и натрупване на белтъчини. Жалко. Казвам „жалко“, защото голяма грешка сторих, дето не предвидих повече време за този престой — най-после време все щеше да се намери. А така имам чувството, че дома, в равнината, преди всичко ще трябва да си почина от почивката и да спя цели три недели, толкова разбит се чувствам понякога. Пък и този катар ме ядосва…
Работите се бяха докарали тъй, че Ханс Касторп май щеше да се върне с една първокласна хрема в равнината. Той бе се простудил вероятно при режима и за да направим второ предположение, при вечерния режим, който той спазваше от около една седмица насам въпреки влажното и студено време, което, изглежда, не искаше да се поправи преди заминаването му. Той обаче разбра, че никой не признаваше времето за лошо; такова понятие изобщо не съществуваше тук горе, хората не се страхуваха от времето, не му обръщаха внимание, а Ханс Касторп бе почнал да проявява и той същото равнодушие — с леката възприемчивост на младостта и нейната готовност да се приспособява към мислите и обичаите на околната среда, в която се намира. Когато дъжд се лееше из ведро, не трябваше да се смята, че въздухът е по-малко сух. Това сигурно беше така, защото и сега както преди главата на Ханс Касторп гореше, сякаш се намираше в преотоплена стая или бе пил много вино. Що се отнася до студа, който бе значителен, малко имаше смисъл да бяга човек от него в стаята; щом не валеше сняг, не палеха отоплението — да се седи в стаята, в никой случай не бе по-приятно, отколкото да се лежи на балконската лоджия в зимен балтон и майсторска опаковка от две добри одеяла от камилска вълна. Напротив и обратно: несравнимо по-приятно бе второто и Ханс Касторп простичко отсъди, че това е най-привлекателният начин на живот, който бе изпитал — при тая си преценка той не се повлия от приказките на някакъв си писател и карбонаро, който наричаше този начин на живот двусмислено и с подтекст „хоризонтален“. Особено вечер му се харесваше, когато до него мъждукаше лампичката върху масичката и той, затоплен под одеялата, захапал отново вкусната му „Мария“, се наслаждаваше на всички трудно определими предимства на тукашните столове за лежане; върхът на носа му бе леден, а ръцете му, които държеха книга — все още „Ocean steamships“, бяха вкочанясали и зачервени; той поглеждаше през сводовете към тъмнеещата долина с ту разпръснати, ту нагъсто сбрани светлини; оттам почти всяка вечер и поне в продължение на един час долиташе музика, приятно приглушени, познати мелодични звуци: фрагменти от опери, парчета от „Кармен“, „Трубадур“ или „Вълшебният стрелец“, стройно композирани ритмични валсове, маршове, при които човек въодушевено клати глава насам-натам, и весели мазурки. Мазурки ли? Не, тази с малкия червен рубин се казваше Маруся, а на съседния балкон зад преградата от млечно стъкло лежеше Йоахим; Ханс Касторп от време на време разменяше по една дума с него, внимателно, за да не пречи на другите „хоризонтални“. На своя балкон Йоахим се чувстваше не по-малко добре от Ханс Касторп, ако и да не бе музикален и не се радваше толкова на вечерните концерти. Жалко за него; вместо това той сигурно четеше руската си граматика. Ханс Касторп обаче бе оставил върху одеялото „Ocean steamships“ и със сърдечно внимание се вслушваше в музиката, с наслада се взираше в прозрачните дълбини на нейната постройка и изпитваше такова дълбоко удоволствие от някоя характерна и пълна с настроение мелодична инвенция, че понякога си спомняше само с враждебност за преценките на Сетембрини върху музиката, преценки досадни като тази, според която музиката била политически неблагонадеждна — това всъщност не бе по-добро от приказките на дядо Джузепе за Юлската революция и шестте дни на миросъзданието…