Йоахим, значи, не изпитваше удоволствие от музиката, пък и ароматичната наслада на пушенето не му бе позната: а иначе и той лежеше закътан на балкона си, закътан и успокоен. Денят бе свършил, за днес всичко бе свършило, човек бе сигурен, че днес нищо повече няма да се случи, няма да има никакви сътресения вече, нито пък напрежения за сърдечната мускулатура. Същевременно обаче човек бе сигурен, че утре отново ще почне отначало всичко, и то с тая сигурност, която се създава от теснотията и повторението на благоприятните случаи; тази двойна сигурност и закътаност беше особено приятна; тя, заедно с музиката и възвърналия се аромат на „Мария“, превръщаше вечерния режим на Ханс Касторп в едно наистина щастливо състояние.
Всичко това обаче не попречи гостът, кекавият новак здраво да се простуди при режима (или все едно къде другаде). Налегнала го бе силна хрема, тежко заседнала в синуса, мъжецът в гърлото, разранен, го болеше, въздухът не преминаваше както обикновено през предвидения за това от природата канал, а трудно се промъкваше, студен и постоянно предизвикващ кашлица; гласът му за една нощ бе придобил тембъра на дрезгав, сякаш изгорен от силни напитки бас и както казваше, тъкмо през тая нощ не бе мигнал, тъй като една задушаваща сухота в гърлото час по час го вдигала от леглото.
— Много неприятна работа — каза Йоахим — и доста неудобна. Трябва да знаеш, че тук не признават настинки, отричат ги, при тоя сух въздух те не съществуват официално и Беренс няма да посрещне добре никой пациент, който се пише болен от настинка. Но при тебе е друго, в края на краищата ти имаш право на това. Ще бъде добре, ако можем да пресечем този катар, в равнината имат практика, но тук — съмнявам се, че тук ще проявят достатъчно интерес. Тук най-добре е да не се разболява човек — никой няма да се погрижи за това. То си е стара работа, ти сам ще го разбереш накрая. Когато дойдох, тук имаше една дама, която цяла седмица си притискаше ухото и се вайкаше от болки, докато най-сетне Беренс я прегледа. „Можете да бъдете напълно спокойна — казал той — не е на туберкулозна почва.“ И толкоз. Да, трябва да видим какво може да се направи. Утре сутринта ще кажа на масажиста, като дойде при мене. Такъв е служебният път, а той ще съобщи, дето трябва, така че може би ще направят нещо за тебе.
Така препоръча Йоахим и служебният път свърши работа. Още в петък, когато Ханс Касторп се върна от сутрешната разходка, на вратата му се почука и той можа лично да се запознае с госпожица фон Милендонк или „госпожа старшата“, както я наричаха; досега той бе виждал само отдалече тази много заета личност, когато излизаше от някоя болнична стая, пресичаше коридора и влизаше в отсрещната; виждал бе я и бегло да се мярка в трапезарията, чувал бе и пискливия й глас. Сега обаче тя лично го посети; привлечена от неговия катар, тя почука кратко с твърдите си кокалчета на вратата му и влезе почти преди той да бе казал „влез“, а на прага още веднъж се наведе назад, за да види дали не е сбъркала номера.
— Тридесет и четири — изписка тя, без да понижава гласа си. — Точно така, човече божи, on me dit que vous avez pris froid, Lhear, you have canght a cold, вы кажется простудились, чувам, че сте се простудили? Как да говоря с вас? Немски, виждам вече. Гостенинът на младия Цимсен, виждам вече. Трябва да вървя в операционната. Хлороформират един, а той взел, че се наял със салата от фасул. Човек трябва да си отваря очите на четири… А вие, човече божи, казвате, че сте се простудили тук, а?
Ханс Касторп бе слисан от начина, по който говореше тази дама от старата аристокрация. Докато говореше, тя не обръщаше внимание на собствените си думи, а неспокойно описваше наляво и надясно някакви осморка с главата си, вирнала търсещия си нос, също като звяр в клетка, а луничавата й десница, леко затворена с щръкнал нагоре палец, играеше в китката, сякаш искаше да каже: „Бързо, бързо, бързо! Не ме слушайте какво говоря, а говорете сам, за да си вървя!“ Тя бе на около четиридесет години, дребна на ръст, без форми, облечена в бяла клинична престилка с колан и гранатов кръст на гърдите. Изпод касинката й се подаваше рядка червеникава коса, воднисто сините й възпалени очи, на едно от които имаше и един доста напреднал в развитието си ечемик, имаха блуждаещ поглед, носът бе вирнат надменно, устата бе жабешка, при това с издадена долна устна, която при говорене се движеше като лопата. В това време Ханс Касторп я наблюдаваше с цялата човешка, скромна, търпелива и доверчива любезност, която му бе присъща.