— Каква е пък тази простуда, а? — запита пак старшата сестра, като се опита да направи погледа си проницателен, което не й се удаде, защото очите й играеха. — Ние не обичаме такива простуди. Изстивате ли често? Май че и братовчед ви изстива толкова често, а? На колко сте години? Двадесет и четири? На тая възраст може. Пристигате тук горе и ето ви простуден. Тук не би трябвало да говорим за простуда, уважаеми човече, това са брътвежи от равнината. — (Думата „брътвежи“, която тя изкара из устата си с долната устна като с лопата, прозвуча отвратително и странно.) — Вие имате един великолепен катар на дихателните пътища, признавам това, то си личи и по очите ви. — (Тя отново направи особен опит да прониже с погледа си очите му, което и този път не й се удаде.) — Но катарите не идват от студа, а от инфекция, към която човек е бил предразположен, и въпросът е само дали имаме невинна или не съвсем невинна инфекция, всичко останало е празен брътвеж. — (Пак този ужасен „брътвеж“.) — Възможно е предразположението ви да клони към по-безобидна работа — каза тя и го погледна изпод узрелия ечемик, но как, той сам не можа да определи. — Ето ви едно безвредно антисептично средство. Може да ви помогне. — И тя извади от черната кожена чантичка, която висеше на колана й, едно пакетче, което постави върху масата. Беше формаминт. — Между впрочем изглеждате възбуден, сякаш горите. — И тя не се отказа да го гледа в лицето, ако и погледът й да се отклоняваше. — Мерихте ли си температурата?
Той отрече.
— Защо не? — попита го тя и косо издадената й долна устна увисна във въздуха…
Той занемя. Нашият добряк бе още толкова млад, той още не бе забравил занемяването на ученика, който стои до чина си, нищо не знае и мълчи.
— Изобщо ли не си мерите температурата?
— Меря, госпожа старша сестра. Когато имам температура.
— Човече божи, термометър се слага именно за да се види има ли, няма ли температура. А сега според вас нямате, а?
— Не мога да кажа, госпожа старша сестра, не мога да разбера. Откак съм тук горе, все малко горя и ме тресе.
— Аха. А къде ви е термометърът?
— Нямам, госпожа старша сестра. Защо ми е, та аз съм тук само на гости, аз съм здрав.
— Брътвежи! Защото сте здрав, затова ли ме извикахте?
— Не — засмя се той учтиво, — а защото съм се… малко простудил.
— Такива обяснения често сме слушали. Ето! — каза тя и отново бръкна в чантата си, за да извади две продълговати кожени калъфчета — едно черно и едно червено, — които също постави върху масата. — Този тук струва три франка и петдесет, а този тук пет франка. По-добра работа ще ви свърши естествено този за пет. Ще ви служи цял живот, ако го пазите както трябва.
Той взе усмихнат червеното калъфче от масата и го отвори. Стъклената пръчка гиздаво лежеше като някакъв накит във вдлъбнатината от червено кадифе, която бе точно по нейните контури. Градусите бяха отбелязани с червени, десетите с черни черти. Цифрите бяха червени, а долният стеснен край бе напълнен с огледално лъскав живак. Смален и хладен, стълбецът бе спрял дълбоко под нормалните градуси на животинска топлина. Ханс Касторп знаеше какво дължи на себе си и на своята репутация.
— Ще взема този — каза той, без да удостои с внимание другия. — Този тук за пет франка. Мога ли веднага…
— Готово! — изписка старшата сестра. — Човек не бива да се стиска при важни покупки. Има време, ще ви го турят в сметката. Я го дайте насам, ще го накараме да се свие, ще го изгоним чак долу… така. — И тя взе от ръката му термометъра, на няколко пъти го тръсна във въздуха и свали живака още по-долу, под 35. — Пак ще се качи, ще тръгне нагоре нашият Меркурий! — каза тя. — Ето ви покупката! Сигурно знаете как си служат с термометъра тук у нас? Под уважаемия език, седем минути, четири пъти дневно, а драгоценните устни се притискат около него. Довиждане, човече божи! Желая добри резултати! — И тя излезе из стаята.
Ханс Касторп, който се бе поклонил, стоеше до масата и гледаше вратата, през която бе изчезнала старшата сестра; после премести погледа си върху инструмента, който бе оставила. „Това, значи, е госпожица фон Милендонк“, помисли той. „Сетембрини не я обича и, вярно, тя си има своите неприятни страни. Ечемикът не я краси, но тя сигурно не винаги го има. Но защо току ме нарича «човече», и то не само «човече», ами «човече божи». Много безцеремонно и странно. Взе, че ми продаде един термометър, носи си ги готови в чантата. Тук ги продавали навсякъде, във всички магазини — даже и там, където най-малко очакваш, Йоахим ми каза. Но не стана нужда да си давам труд, той сам ми падна от небето.“ Той извади деликатния инструмент от калъфа, разгледа го и неспокойно обиколи с него няколко пъти стаята. Сърцето му биеше бързо и силно. Погледна към отворената балконска врата, понечи да иде до другата с намерение да се обади на Йоахим, но се отказа и се спря до масата, като се поокашля, за да провери дрезгав ли му е гласът. После се разкашля наистина. „Да, трябва да видя дали имам температура от хремата“, каза той и бърже вкара термометъра в устата си; върхът с живака беше под езика му, а инструментът стърчеше косо между устните, които притисна около него, за да не влиза външен въздух. След това погледна ръчния си часовник: беше десет и тридесет и шест. И той почна да чака изтичането на седемте минути.