„Никаква излишна секунда, мислеше той — и нито секунда по-малко. За мене могат да бъдат уверени, че нито ще увелича, нито ще намаля резултата. Не трябва да ми го подменят с «няма сестра» като на онази Отилие Кнайфер, за която разправяше Сетембрини.“ И той закрачи по стаята, като натискаше инструмента с езика си.
Времето едва се влачеше, срокът изглеждаше безкраен. Само две и половина минути бяха минали, когато погледна стрелките, защото се безпокоеше да не изпусне момента. Той вършеше хиляди работи, вдигаше вещи и пак ги слагаше, излезе на балкона, без да се покаже на братовчед си, хвърли поглед върху пейзажа на тази високопланинска долина, отдавна известен му с цялото си пластично оформление: върхове, гребени и склонове; вляво изнесената напред кулиса на „Брембюл“, гърбът на която бе покрит с високопланинска настръхнала гора; вдясно планински формации, чиито имена му бяха вече познати, и „Алтайнванд“ — стената, която, гледана оттук, сякаш затваряше долината откъм юг; той погледна към алеите и лехите на парковата платформа, към изкуствената пещера, към сребристата ела, ослуша се в един шепот, който долиташе откъм терасата, където почиваха болни, и се върна в стаята, при което гледаше да поправи положението на инструмента в устата си и отново изтегли ръката си, за да освободи китката от ръкава и да я вдигне към очите си. С мъка и напрежение минаха шест минути — все едно, че трябваше да ги тика, блъска и рита. Но като застана посред стаята, той се замечта и пусна мислите си да блуждаят, а в това време последната останала минута се измъкна незабелязано на пръсти — при едно ново издърпване на ръката му стана ясно, че тя, минутата, е избягала потайно и че вече е малко закъснял: осмата минута вече се бе прехвърлила с една трета в миналото, когато той, като си помисли, че няма вреда и че това е без всякакво значение за резултата, извади термометъра от устата си и се вгледа в него с премрежени очи.
Той не можа веднага да отчете какво показва термометърът — блясъкът на живака се сливаше със светлинния отблясък на сплеснатото стъкло, стълбецът ту изглеждаше да е чак догоре, ту изобщо го нямаше; той докара инструмента близо до очите си, въртя го насам-натам и пак нищо не видя. Най-сетне при едно сполучливо извъртане картината стана ясна, той я запомни и почна да я обработва с разума си. Действително Меркурий беше се разтегнал, много се беше разтегнал, стълбецът бе се изкачил доста високо, той показваше няколко десетични деления над границата на нормалната температура, Ханс Касторп имаше 37,6.
Посред бял ден между десет и десет и половина часа 37,6 — това бе премного, това бе „температура“, треска вследствие на инфекция, към която е бил предразположен, въпросът беше само какъв вид инфекция беше това. 37,6 — та и Йоахим нямаше повече, никой тук нямаше повече, освен ако беше тежко болен на легло или на умиране, нито госпожица Клефелд с пневмоторакса, нито… нито пък мадам Шоша. Естествено неговият случай не бе съвсем същият — някаква проста хрема, както казваха долу. Но не бе много лесно да се различи и разграничи. Ханс Касторп се съмняваше, че е получил тази температура едва когато се бе простудил, той съжаляваше, че не бе се обърнал по-рано към Меркурий, още в самото начало, както придворният съветник му бе казал. Този съвет бе напълно разумен, сега пролича това, а Сетембрини съвсем не бе прав, когато се бе изсмял толкова подигравателно — Сетембрини със своята република и красивия си стил. Сега Ханс Касторп презираше републиката и красивия стил, докато отново и отново проверяваше показанието на термометъра, което многократно се губеше поради блясъка, та трябваше внимателно да се превърта и обръща инструментът, за да се възстанови картината: тя показваше 37,6, и то рано преди обед!
Ханс Касторп силно се развълнува. Той обиколи няколко пъти стаята с термометъра в ръка, като го държеше хоризонтално, за да не се измени показанието от отвесно разтърсване, после с най-голяма предпазливост го постави върху дъската на умивалника и излезе с пардесю и одеяла, за да полежи вън. Като седна, той се зави изотдолу с одеялата с вече опитна ръка — първо с едното и после с другото — и се прикроти, очаквайки да дойде времето за втората закуска и за идването на Йоахим. Навремени той се усмихваше — и усмивката му сякаш бе отправена към някого. Понякога гърдите му се издигаха с потиснато треперене и тогава трябваше да кашля поради катара.