— Това ми е от хремата, господин придворен съветник — отговори Ханс Касторп. — Не зная как е било възможно, но съм хванал един страшен катар. Имам и кашлица, а и гърдите здраво ме стягат.
— Така ли? — каза Беренс. — Тогава би трябвало да се посъветвате с някой свестен лекар.
Двамата се засмяха, а Йоахим отговори, като си сбра петите:
— Тъкмо за това си говорехме, господин придворен съветник. Нали утре съм на преглед, та искахме да ви попитаме дали ще имате добрината да се позанимаете и с братовчед ми. Въпросът е дали ще може да си отпътува във вторник…
— Дадено! — каза Беренс. — За вас — дадено! С най-голямо удоволствие! Отдавна трябваше да го направим. Щом веднъж сте тука, трябва и на това да се съгласите. Но естествено не искахме да се натрапваме. Значи, утре в два, веднага след яслата.
— Пък и малко температура имам — забеляза Ханс Касторп.
— Хайде де! — извика Беренс. — Нещо ново ли смятате, че ми казвате, а? Да не мислите, че съм без очи? — И той посочи с грамадния си показалец своите две плувнали в кръв, синеещи се, сълзящи очни ябълки. — Между впрочем колко?
Ханс Касторп смирено назова цифрата.
— Преди обед? Хм, не е лошо. Като за начало много талантливо. Е добре, утре в два часа се явете строени по двама! Смятам го за голяма чест. Благословено храносмилане!
И той затепа надолу по стръмния път; коленете му бяха изкривени, ръцете гребяха като весла, а димът от пурата му се развяваше зад него като знаме.
— Уговорихме се, значи, както ти искаше — каза Ханс Касторп. — По-добре не можеха да се наредят работите и той е предупреден. Той няма да може да направи нещо особено, сигурно ще ми предпише сок от сладник или гръден чай, но въпреки това е приятно човек да получи малко лекарски грижи, когато се чувства като мен. А защо той приказва с тази пресилена бодрост? — запита той. — Отначало това ме забавляваше, но после взе да ми става неприятно. „Благословено храносмилане!“ Каква неразбория. Може да се каже: „Благословена трапеза“, защото „трапеза“ в случая звучи даже малко поетично, като „хляб наш насущний“, и добре се свързва с „благословена“. Но „храносмилане“ си е чиста физиология и да искаш да бъде то благословено, е истинска подигравка. Не обичам да го гледам и когато пуши, плаша се малко, защото знам, че му вреди и го настройва меланхолично. Сетембрини каза за него, че веселостта му е принудена, а Сетембрини е критик, знае да преценява, това трябва да му се признае. Може би и аз би трябвало повече да преценявам нещата и да не приемам всичко, както изглежда — той е напълно прав. Но понякога човек почва с преценка, порицание и справедлив гняв, а после се случва нещо, което не подлежи на преценка, и тогава край на строгия морал, а републиката и красивият стил се оказват отживяла безвкусица…
Той измърмори нещо неясно, сякаш сам не разбираше какво иска да каже. Затова и братовчед му само го изгледа отстрани и каза „довиждане“, след което всеки си отиде в стаята и на балкона си.
— Колко? — запита приглушено след малко Йоахим, ако и да не бе видял, че Ханс Касторп пак е посегнал към термометъра…
А Ханс Касторп отговори с безразличен тон:
— Нищо ново.
Той действително бе взел от умивалника своята тазсутрешна дребна покупка, посредством няколко тръскания свали онези 37,6, които вече бяха изиграли своята роля, и като стар пациент се разположи на лежащия стол със стъклената пура в уста. Но въпреки очакванията за повишение и въпреки че бе държал инструмента цели осем минути под езика си, Меркурий не беше надминал старите 37,6, което си беше температура, макар и не по-висока от сутрешната. Следобед лъскавият стълбец се качи на 37,7, вечерта, когато пациентът бе много уморен от събитията и новините на деня, застана на 37,5, рано на другата сутрин показа само 37, за да достигне по обед вчерашната височина. При тези резултати дочакаха обеда на другия ден, а след това и уговорената среща.
По-късно Ханс Касторп си спомни, че по време на обеда мадам Шоша бе облечена в златножълт пуловер с големи копчета и поръбени джобове, който бе нов или поне за Ханс Касторп нов; при нейното както винаги късно пристигане тя за момент се спря във фронт към залата. После, както пет пъти всеки ден, се плъзна към масата си, гъвкаво седна, разприказва се и почна да яде; както всеки ден, но с още по-голямо внимание, Ханс Касторп видя главата й да се движи при говорене и отново забеляза закръгления й врат и отпуснатото държане на гърба й, когато поглеждаше към „добрата руска маса“ покрай Сетембрини, който седеше на масата помежду им. По време на обеда госпожа Шоша нито веднъж не се огледа из залата. Но когато мина десертът и големият стенен часовник, поставен в дъното на трапезарията, там, дето бе „лошата руска маса“, удари два, за най-голямо изумление на Ханс Касторп стана, каквото стана: докато часовникът биеше два — един и два, — прелестната пациентка бавно повдигна глава, поизви снагата си и през рамо ясно и неприкрито погледна към Ханс Касторповата маса, и то не изобщо към масата, а лично него, като се усмихваше със стиснати устни, присвила Пшибиславовите очи, сякаш искаше да каже: „Е? Време е. Ще вървиш ли?“ (защото, когато само очите говорят, хората са на „ти“, макар че устата не е рекла дори едно „вие“.) тази случка развълнува и ужаси Ханс Касторп до дън душа — той не вярваше на очите си и изгубил ума и дума, погледна първо госпожа Шоша в лицето, а после вдигна очи над челото и косата й и се вторачи в пространството. Нима тя знаеше, че той има уговорен преглед за два часа? Изглеждаше, че е така. И все пак беше толкова невероятно тя да е узнала, че само минута преди това той се бе запитал дали да не съобщи чрез Йоахим на придворния съветник, че простудата му е на минаване и че намира прегледа за излишен; но предимствата на тази идея бързо увехнаха под въпросителната усмивка и сега изглеждаха противни и скучни. В следната секунда Йоахим вече бе сложил върху масата навитата си салфетка, даде му знак с повдигане на веждите си, поклони се на сътрапезниците и напусна масата, след което Ханс Касторп, макар и вътрешно залитащ, но с твърда стъпка и чувството, че погледът и усмивката все още са отправени към него, последва братовчед си навън.