— „Кратко“, „по-кратко“ — диктуваше придворният съветник Беренс. — „Весикулярно“ — каза той и още веднъж повтори: — „Весикулярно“ (очевидно това бе добро). „Остро“ — каза той и направи гримаса. — „Много остро.“ „Шум.“ — И д-р Кроковски записваше всичко, както помощникът — цифрите на крояча.
Ханс Касторп следеше ставащото е наклонена встрани глава, замислено унесен в наблюдение на гръдния кош на Йоахим, чиито ребра (слава богу, те бяха всичките налице) при дишането високо се повдигаха под изопнатата кожа — той гледаше тази стройна жълтеникавомургава младежка снага с черни косми около гръдната кост и по силните мишници; около едната си китка Йоахим носеше златна гривна. „Това са мишници на гимнастик — мислеше Ханс Касторп; — той винаги е обичал гимнастиката, докато аз не се интересувах от нея — това бе въз връзка с неговите наклонности към военното призвание. Той винаги държеше на физиката си, много повече от мене или поне различно от мене; аз винаги съм бил цивилен човек, предпочитах да се къпя в топла вода и доброто ядене и пиене, а той държеше на мъжествени изисквания и постижения. Ето как физиката му по съвсем друг начин изпъкна на преден план, стана самостоятелна и доби важност посредством болестта му. Забравила се е и не иска да изхвърли отровата и да оздравее, макар че бедният Йоахим толкова много иска да стане войник в равнината. Виж го, израснал е, както пишат в книгите, същински Аполон Белведерски, само дето е окосмен. Но вътрешно е болен, а външно гори — от болестта; болестта подчертава у човека физиката, превръща го само в тяло…“ И като помисли това, той се стресна и погледна бърже и изпитателно от голия гръден кош на Йоахим към очите му, неговите големи, черни и кротки очи, които бяха насълзени от насилването за дишане и кашляне и с тъжен израз разсеяно се взираха нейде в пространството над Ханс Касторп.
Междувременно придворният съветник Беренс бе привършил работата си.
— Е, добре, Цимсен — каза той. — Всичко е наред, доколкото е възможно. Следния път (това беше след четири седмици) сигурно навсякъде ще бъде малко по-добре.
— Господин придворен съветник, колко време смятате, че…
— Пак ли ще ме врънкате? Как ще строявате в това приповдигнато състояние вашите юнаци? Миналия път казах половин годинка — е добре, смятайте половин година оттогава, но знайте, че това е минимумът. В края на краищата тук може да се живее, бъдете малко по-учтив. Не сме някоя каторга, нито пък… сибирска мина. Или искате да кажете, че сме нещо подобно? Хайде, Цимсен! Свободен сте! Следният, ако има желаещи! — извика той и се взря в пространството. При това протегна ръка и подаде слушалката на д-р Кроковски, който стана и я пое, за да подложи Йоахим на допълнителна асистентска проверка.
Ханс Касторп бе скочил, впери очи в придворния съветник, който стоеше разкрачен, с отворена уста, и изглеждаше потънал в размисли; после почна бързо да се приготовлява за прегледа. Той от припряност не можа веднага да откопчее маншетите и да свлече през главата си ризата на точки. А след това застана — бял, рус и слаб — пред придворния съветник Беренс; той изглеждаше с по-цивилна конструкция, отколкото Йоахим Цимсен.
Но придворният съветник го остави да чака — все още бе унесен в размислите си, д-р Кроковски отново бе заел мястото си, а Йоахим бе почнал да се облича, когато Беренс най-сетне благоволи да обърне внимание на следния желаещ.
— А така, ето ви и вас! — каза той, хвана със своята огромна ръка Ханс Касторп за мишницата, докара го до пред себе си и изпитателно го изгледа. Но той не погледна лицето му, както се поглежда на човек, а тялото му; завъртя го, както се завърта тяло, и разгледа и гърба му. — Хм — каза той. — Дайте сега да видим какво ще ми загатнете. — И както преди, той почна да причуква.