Едва когато вече стоеше под горещия душ и мръсната черна вода се стичаше от тялото му, той отдели време да обмисли възможностите пред себе си. Трябваше да признае, че са крайно ограничени.
Можеше да намери Алхимика, да го убие, да вземе липсващите страници и да плени близнаците.
Или можеше да бяга.
Би могъл да се измъкне от Британия с фалшив паспорт, да се скрие в някое спокойно затънтено кътче и да прекара остатъка от живота си в страх, без да може да използва аурата си, за да не разкрие своето местоположение, постоянно да се озърта през рамо и да чака кога ще се появи някой от господарите му и ще го пипне. В мига щом докоснеха голата му плът, магията щеше да се развали и той щеше да се състари и да умре. А може би щяха да изпълнят обещанието си: да го направят смъртен и да позволят на неговите почти петстотин години да разядат физическото му тяло… а после, в последния миг, на невероятно стара възраст, да му върнат пак безсмъртието. Дий потрепери. Това щеше да си е същинска смърт.
Излезе изпод душа, избърса с длан запотеното огледало и се втренчи в отражението си. Въобразяваше ли си, или наистина по челото и край очите му се бяха появили нови бръчици? Той бе прекарал цели векове в бягство — бягаше от опасности или преследваше Алхимика и други като него. Беше се спотайвал и крил, треперейки от страх пред своите Древни господари, и изпълняваше повелите им безпрекословно. Кондензирани капки потекоха по огледалото, създавайки впечатлението, че Дий плаче. Но Магьосника вече не плачеше; за последен път бе проливал сълзи при смъртта на невръстния си син Никола през 1597 година.
Нямаше повече да бяга.
Изучаването на магията и чародейството бе разкрило на Магьосника, че светът е пълен с неограничени възможности, а годините, прекарани в алхимични изследвания с Фламел, му бяха показали, че нищо — дори материята — не е постоянно и неизменно. Всичко можеше да бъде манипулирано. Той бе посветил дългия си живот на това да промени света, да го подобри, като върне в него Тъмните древни. На пръв поглед тази задача бе невъзможна, всички шансове бяха против него, но през вековете той почти бе стигнал до успеха, и ето че сега Древните бяха готови да се върнат на земята.
Положението му беше отчайващо и опасно, но той можеше да оправи нещата. Ключът към собственото му оцеляване бе прост: трябваше да намери Фламел.
Дий се облече бързо, наслаждавайки се на аромата на чистите си дрехи, и си приготви чай, а после отиде да погледне града, който управляваше. Докато стоеше пред прозореца и се взираше в просналите се пред него улици, той осъзна чудовищния мащаб на задачата, която му предстоеше; нямаше никаква представа къде Алхимика е отвел децата.
Вярно, имаше слуги в Лондон — човеци и нечовеци. По улиците обикаляха Потомци и безсмъртни наемници. Всички те разполагаха с последните описания на Алхимика и децата, а той щеше да добави към списъка също така Паламед и Барда. Щеше да удвои — не, да утрои — наградата. Беше само въпрос на време някой да забележи групичката.
Само че той нямаше време.
Мобилният телефон на Дий забръмча във вътрешния му джоб, а после засвири началото на мелодията от „Досиетата X“. Той направи физиономия; това изведнъж вече не му се струваше толкова забавно. Остави чашата с чай, извади телефона и го задържа стиснат в юмрука си, преди да погледне екрана. Беше невъзможно дългият и постоянно менящ се номер, който очакваше. Магьосника бе изненадан, че се бавиха толкова, преди да се свържат с него; може би искаха да им докладва. Пръстът му се задържа над зеления бутон за отговор, но той знаеше, че в мига щом го натисне, Древните ще узнаят местоположението му. Съмняваше се, че ще живее достатъчно дълго, за да допие чая си.
Доктор Джон Дий върна телефона в джоба си, без да отговори, и вдигна отново чашата.
Миг по-късно извади пак телефона и набра един номер по памет. Вдигнаха му още при първото позвъняване.
— Имам нужда от една услуга.
— Николо Макиавели скочи от креслото.
— Услуга ли? — възкликна той, минавайки неволно на италиански.
— Услуга — повтори Дий на същия език. — Без съмнение си чул за малкото ми затруднение.
— В момента гледам новините за пожар в Лондон — каза предпазливо Макиавели, знаейки, че всичко, което казва, може да се записва. — Предположих, че ти имаш нещо общо.