— Трябва да се върна при Пернел. — Той застана пред рицаря, принуждавайки го да спре. — Погледни ме, сарацине. Какво виждаш? — Фламел вдигна ръцете си; сините вени вече личаха ясно и по плътта му бяха избили кафяви старчески петна. Той отметна глава и показа набръчканата си шия. — Аз умирам, Паламед — каза простичко Алхимика. — Не ми остава още много, а когато умра, искам да съм с моята скъпа Пернел. Някога и ти си бил влюбен. Разбираш ме.
Рицарят въздъхна и кимна.
— Хайде да влезем в плевнята и да събудим близнаците и Гилгамеш. Той се съгласи да ги обучи на Водна магия. Ако си спомни за това и го направи, после ще продължим към Стоунхендж. Сигурен съм, че ще мога да съставя маршрут с GPS-а. — Той посегна и хвана Фламел за ръката. — Помни, Никола. След като Гилгамеш започне процеса, аурите на близнаците ще лумнат и тогава всички ще разберат къде са.
Глава 51
В 10:20 сутринта, пет минути по-късно от определеното време, „Боинг 747“ на „Еър Франс“ излетя от летище „Шарл де Гол“ на път към Сан Франциско.
Николо Макиавели се намести в седалката и превъртя часовника си с девет часа назад, на 1:20 стандартно тихоокеанско време. После наклони облегалката, сплете пръсти върху корема си, затвори очи и се отдаде на рядкото удоволствие да бъде неоткриваем. През следващите единадесет часа и петнадесет минути никой нямаше да може да му телефонира или да му праща имейли и факсове. Каквато и критична ситуация да възникнеше, щеше да се наложи някой друг да се справя с нея. Върху устата му разцъфна усмивка: това беше като една малка ваканция, а той не си бе почивал като хората от много дълго време — всъщност от повече от два века. Последната му почивка, в Египет през 1798-а, бе развалена от нашествието на Наполеон. Усмивката на Макиавели помръкна и той поклати леко глава. Лично бе изготвил Наполеоновия план за „съюз на свободни народи“ и Наполеоновия кодекс и само ако корсиканецът бе продължил да го слуша, Франция щеше да управлява цяла Европа, Северна Африка и Близкия изток. Макиавели дори бе съставил планове за нашествие в Америка по море и през Канада.
— Нещо за пиене, господине?
Макиавели отвори очи и видя една стюардеса с отегчен вид, която му се усмихваше отвисоко. Поклати глава.
— Не, благодаря. И моля ви, не ме безпокойте повече по време на полета.
Жената кимна.
— Желаете ли да ви събудим за обяд или за вечеря?
— Не, благодаря. На специална диета съм — каза той.
— Ако ни бяхте уведомили предварително, можехме да уредим подходящо ястие…
Макиавели вдигна ръката си.
— Чувствам се прекрасно. Благодаря ви — изрече той твърдо и отмести очи от нея, давайки й знак да си върви.
— Ще кажа на другите. — Стюардесата отмина, за да провери останалите трима пътници в салона за бизнес класа. Богатият аромат на прясно сварено кафе и току-що опечен хляб изпълни въздуха и италианецът затвори очи, като се мъчеше да си припомни какъв бе вкусът на истинската храна. Един от страничните ефекти на безсмъртието беше загубата на апетит. Безсмъртните все пак трябваше да ядат, но само за да се сдобият с енергия. Повечето храни, освен ако не бяха силно подправени или отвратително сладки, им се виждаха безвкусни. Той се зачуди дали Фламел, който бе станал безсмъртен със собствени усилия, а не благодарение на някой Древен, страдаше от същия страничен ефект.
А мисълта за Никола го накара да се съсредоточи върху Пернел.
Древният на Дий беше казал съвсем ясно: „Не се опитвай да заловиш или затвориш Пернел. Не говори с нея, не се пазари с нея и не се опитвай да я убеждаваш. Убий я веднага, щом я зърнеш. Вълшебницата е безкрайно по-опасна от Алхимика“.
Макиавели се бе упражнявал да овладее до съвършенство както словесния език, така и този на тялото. Познаваше кога хората лъжат; можеше да го прочете в очите им, да го отгатне по леките движения на стиснатите им ръце, по мърдащите пръсти и потропващите крака. Дори не бе нужно да ги вижда — след като в продължение на няколко човешки живота бе слушал императори, крале, принцове, политици и крадци, бе научил, че често истината се разкрива не от това, което хората казват, а от онова, което не казват.
Древните на Дий бяха предупредили, че Вълшебницата е безкрайно по-опасна от Алхимика. Не бяха посочили точно с какво… но бяха разкрили, че се боят от нея. „Защо ли?“ — зачуди се той. Тя беше безсмъртна жена: определено бе могъща и със сигурност бе опасна, но защо Древните се страхуваха толкова от нея?
Макиавели изви глава и се загледа през овалния прозорец. Самолетът се бе издигнал над облаците в поразително синьото небе. Италианецът остави мислите си да се зареят, припомни си владетелите, на които бе служил и които бе манипулирал през вековете. За разлика от Дий, който се бе прославил като личен съветник на кралица Елизабет и важна обществена фигура, той винаги бе действал иззад кулисите, пускаше намеци, подхвърляше предложения, позволяваше на други хора да си приписват неговите идеи. Винаги беше по-добре — по-безопасно — да си незабележим. Имаше една стара келтска поговорка, която той много харесваше: „По-добре е да живееш в неизвестност от закона“.