— Ваше Величество, ще спазите ли обещанието си да научите близнаците на Водна магия?
Царят кимна бавно, като продължаваше да се взира във Фламел.
— Ще го направя.
Алхимика се изправи, но не преди близнаците да забележат победоносната усмивка върху тясното му лице.
— Софи беше обучена на Въздушна и Огнена магия. Джош няма никакво обучение, така че няма представа какво да очаква — предупреди той.
Джош пристъпи напред.
— Просто ми кажи какво да правя — каза той с копнеж, а очите му грееха от въодушевление. Ухили се на близначката си и обяви: — Ще започнем да ставаме отново истински близнаци.
Софи се усмихна.
— Това не е състезание.
— За теб може и да не е!
Гилгамеш взе един варел и го постави на земята до Софи.
— Ела да седнеш до сестра си.
— Какво искаш да правя аз? — попита Фламел, който се бе облегнал на вратата, пъхнал ръце в задните джобове на джинсите си.
— Не казвай нищо и не прави нищо, освен да не ми се пречкаш — сопна се Гилгамеш. Погледна към Алхимика с пламтящи сини очи. — А когато това свърши, двамата с теб ще си поговорим малко… за десетте години, през които бях затворен. Имаме сметки за уреждане.
Никола Фламел кимна с безизразна физиономия.
— Този процес — каза той — ще задейства ли аурите на близнаците?
Царят наклони глава и се замисли.
— Възможно е. Защо?
— Аурите им ще подействат като маяк. Кой знае кого ще привлекат насам.
Гилгамеш кимна.
— Чакай да видя какво мога да направя. Има различни начини на обучение. — Царят се отпусна с кръстосани крака на пода пред близнаците и потърка енергично длани. — Е, откъде да започнем? — рече той.
Джош изведнъж осъзна, че се оставят във властта на един луд скитник, който понякога забравя дори собственото си име. Как щеше този човек да си спомни една магия отпреди векове? Какво щеше да стане, ако по средата на процеса забравеше всичко?
— Правил ли си това преди? — попита той с нарастващо безпокойство.
Царят посегна да хване дясната ръка на Софи и лявата на Джош, после ги изгледа сериозно.
— Само веднъж. И не свърши добре.
— Какво стана? — Джош се опита да издърпа ръката си от тази на безсмъртния, но Гилгамеш стискаше здраво. Плътта му беше грапава като дървесна кора.
— Той предизвика световен потоп. Сега затворете очи — нареди царят.
Софи моментално се подчини, но Джош остави своите отворени. Взираше се в царя. Мъжът се обърна да го погледне и изведнъж ясните му, немигащи сини очи станаха огромни и Джош усети как главата му се завъртя. Имаше чувството, че пада напред… и надолу… а в същото време и се издига. Стисна здраво очи, в опит да преодолее гадното усещане, но въпреки това продължаваше да вижда огромните сини очи на царя да пламтят върху ретината му, да стават все по-големи и по-големи, а по тях започнаха да се вият бели нишки. Те му напомняха за… за… за… облаци.
Проехтя гласът на Гилгамеш: — А сега си помислете за…
Глава 55
— Вода.
Джош отвори очи.
Огромна синя планета се носеше в космоса. Бели облаци се виеха по повърхността ѝ; лед блестеше на полюсите й.
А после той усети, че пада, гмурва се към планетата, полита към яркосините морета. Мощен и заповеден, гласът на Гилгамеш гърмеше и ревеше около него, издигайки се и спадайки като океански вълни.
— Говори се, че Въздушната, Огнената или дори Земната магия е най-могъща от всички. Но това не е вярно. Водната магия превъзхожда всички останали, защото водата едновременно дарява живот и носи смърт.
Онемял, неспособен да помръдне или дори да завърти глава, Джош падаше през облаците и гледаше как светът расте, появиха се обширни земни масиви, макар че той не разпозна нито един от тях. Летеше високо над кипящи тревистозелени морета, устремявайки се към едно червено петънце на хоризонта, над което се трупаха тъмни и гъсти облаци.
Вулкани. Дузина от тях се простираха по протежение на назъбена брегова линия — огромни чудовища, бълващи огън и разтопени скали в атмосферата. Моретата ревяха и се пенеха около нажежените до червено скали.
— Водата може да гаси огъня. Дори лавата от разтопената сърцевина на планетата не може да устои срещу нея.
Когато лавата стигна до блъскащото море, се охлади с мощно изпускане на пара. От вълните се показа димящ черен пейзаж от втвърдена магма.
Джош отново летеше. Единственото, което чуваше, бе пулсиращият като сърце глас на царя, мощен, но и успокоителен, като разбиването на вълни в далечен бряг. Момчето се издигна високо над огнения пръстен, насочвайки се на изток, към зората. Под него се струпаха облаци; рехавите нишки се превърнаха в пухкави топки, които се сгъстиха в буци, а после нараснаха в масив от кипящи буреносни облаци.