— Без вода няма живот…
Джош полетя надолу през облаците. Около него проблясваха безшумно мълнии и пороен дъжд се лееше върху буйната зелена праисторическа гора от невъзможно високи дървета и огромни папрати, покриващи земята.
Пейзажът се смени отново, образите трепкаха все по-бързо. Той се понесе над пустиня, в която огромни дюни се простираха във всички посоки. Едно-единствено цветно петънце го привлече надолу, надолу, надолу към един оазис — яркозелени дървета, струпани около блестящо езерце.
— Човечеството може да оцелее с малко храна, но не може да оцелее без вода.
Джош се издигна и се спусна към могъща река, прорязваща високи назъбени хълмове. По виещите й се брегове като точици бяха нацвъкани малки поселища, озарени от огньове, които блещукаха в полумрака. Той се устреми по реката и осъзна, че ходът на времето се ускорява. Десетилетия, а после и векове отминаваха с всеки удар на сърцето. Бури брулеха планините, разяждаха ги, размекваха ги, рушаха ги. Сламените колиби бяха сменени от кални, а после от дървени и от каменни; след това се появиха струпвания на каменни къщи, оградени със стена; един замък се появи и рухна, за да бъде сменен от по-голямо село, а после от нисък град от дърво и камък; след това градът се разрасна, полиран мрамор и стъклени прозорци заблестяха в светлината, преди той да се превърне в съвременен метрополис от стъкло и метал.
— Човечеството винаги е строяло градовете си край реките или на морския бряг.
Реката се вливаше в огромен океан. Слънцето летеше през небето толкова бързо, че почти не можеше да се види от главоломния бяг на времето.
— Водата е била негова магистрала…
Лодки се движеха по водата, първо канута, а после гребни лодки, кораби с множество платна, а накрая огромни океански лайнери и супертанкери.
— … негова хранителница…
Флотилия от рибарски лодки издърпваше големи мрежи от океана.
— … и негова гибел.
Океанът, необятен и кипящ, с цвят на стара синина, блъскаше по самотно крайбрежно селце. Потапяше лодки, помиташе мостове и оставяше подир себе си разруха.
— Нищо не може да устои на силата на водата…
Огромна водна стена се носеше по съвременна градска улица, заливаше домове, отнасяше коли.
Изведнъж Джош полетя нагоре и земята започна да се смалява под него, а гласът на царя отслабна до шепот, подобен на шушненето на прибой върху пясъка.
— Именно водата е донесла живота на земята. И водата едва не я е унищожила.
Джош погледна надолу към синята планета. Това бе светът, който познаваше. Видя очертанията на континентите и страните, извивката на Северна и Южна Америка, контурите на Африка. Но после внезапно осъзна, че в земните масиви има нещо нередно. Не бяха такива, каквито ги помнеше от часовете по география. Изглеждаха по-големи и не толкова ясно очертани. Мексиканският залив изглеждаше по-малък, Калифорнийският залив липсваше изцяло, а Карибско море определено беше по-малко. Джош не можеше да види в Средиземно море познатите очертания на Италия, а островите Ирландия и Британия представляваха една безформена буца.
Докато гледаше, синевата на морето започна да навлиза в сушата, заливаше я, наводняваше я…
Той падна към водата, в синьото.
Тогава Гилгамеш примигна и извърна поглед.
А после и двамата близнаци се събудиха.
Глава 56
Франсис, граф Сен Жермен, се обърна в шофьорската седалка, за да погледне през рамо към Скатах.
— Не можеш ли да го видиш?
Скатах се приведе напред между Сен Жермен и седналата до него Жана и се втренчи през предното стъкло. Точно срещу нея се намираше обезобразената фасада на катедралата „Нотр Дам“. Световноизвестните гаргойли и уроди, които бяха красили древната сграда, сега представляваха купчини натрошен камък на площада. Групи учени от цяла Франция, заобиколени от доброволци и студенти, сновяха пред катедралата и се опитваха да сглобят наново парчетата. Върху всички по-големи каменни късове имаше залепени етикетчета с номера.
— Какво търся? — попита тя.
Сен Жермен отпусна ръце върху волана на черното рено и посочи с острата си брадичка към средата на осеяния с камъни площад.
— Не виждаш ли бледия златен стълб от светлина?
Скатах присви тревистозелените си очи, завъртя глава насам-натам, докато търсеше, и накрая каза:
— Не.
Графът погледна към жена си.
— Не — каза Жана д’Арк.