— Кой знае? — разпери ръце Франсис. — Порталите се захранват със слънчева или лунна енергия, в зависимост от това в коя посока водят. Предполагам, винаги съществува възможност нещо да се обърка и да се озовете в центъра на слънцето или на тъмната страна на луната. Тази линия минава от изток на запад, така че е слънчева линия — добави той и се усмихна. — Всичко ще е наред. — Притегли Жана към себе си, прегърна я силно, целуна я леко по двете бузи и прошепна нещо в ухото й. След това се извъртя в седалката да погледне към Девата-воин. — Пазете се. Измъкнете Пернел от острова и се свържете с мен. Аз ще дойда да ви прибера. — Графът излезе от колата, пъхна ръцете си в джобовете на дългото черно кожено палто и тръгна с небрежна походка към най-близкия полицай.
Жана се обърна към приятелката си.
— Изглеждаш по онзи начин — каза тя.
— Кой начин? — попита невинно Скати, а зелените й очи блестяха.
— Аз го наричам твоето бойно изражение. Видях го за първи път в деня, когато ме спаси от кладата. Нещо става с лицето ти, то придобива по-голяма… острота. — Тя посегна назад и погали с пръст бузата на Скатах. Плътта сякаш се бе втвърдила върху костите ѝ, очертавайки ясно черепа отдолу. Луничките й изпъкваха върху бледата кожа като капчици кръв.
— Това е от вампирското ми наследство. — Сянката се ухили и дългите й зъби проблеснаха свирепо. — Това се случва с нашия клан, когато сме развълнувани. Някои от кръвопийците не могат да контролират промяната и тя ги превръща в чудовища.
— Ти се вълнуваш, че отиваш на битка, така ли? — попита тихо Жана.
Скати кимна щастливо.
— Вълнувам се, че ще помогна на наша скъпа приятелка.
— Няма да е лесно. Тя е затворена на остров, пълен с чудовища.
— И какво от това? Ти си легендарната Жана д’Арк, а аз съм Сянката. Какво може да ни се опре?
— Сфинксът? — предположи Жана.
— Не е чак толкова корав — рече безгрижно Скати. — И по-рано съм се била със сфинкса и ужасната му майка.
— И кой спечели? — попита Жана, като потисна една усмивка.
— А ти как мислиш? — започна Скати, после се поправи: — Е, всъщност избягах…
Глава 57
Близнаците седяха, опрели гърбове в стената на плевнята и протегнали крака напред, и гледаха как Никола и Гилгамеш спорят отвън. Алхимика стоеше неподвижен и мълчалив; царят жестикулираше бурно.
— На какъв език говорят? — попита Джош. — Звучи ми почти познато.
— На иврит — каза Софи, без да се замисли.
Джош кимна. Намести се по-удобно до стената.
— Знаеш ли, мислех си… — започна той бавно, като се мъчеше да намери думите през мъглата от умора. — Мислех си, че ще е по-… — сви рамене. — Не знам. По-зрелищно.
— Ти видя същото, което и аз — каза Софи с уморена усмивка. — Не го ли смяташ за зрелищно?
Той пак сви рамене.
— Беше интересно. Но не се чувствам по-различен. Мислех, че… не знам, мислех, че след като науча една от магиите, ще се чувствам… по-силен, може би. А как изобщо ще използваме тази Водна магия? — попита момчето, като протегна ръце пред себе си. — Ще правим нещо с аурите си и ще мислим за вода ли? Трябва ли да се упражняваме?
— Инстинктивно е. Когато му дойде времето, ще разбереш какво да правиш. — Софи посегна и свали ръцете на брат си. — Не можеш да използваш аурата си — напомни му тя, — защото ще разкрие нашето местоположение. Това е третата стихийна магия, която научавам, и си прав, че не е зрелищна, но пък и другите не бяха. Не се почувствах по-силна, по-бърза или нещо такова, когато усвоих Въздушната или Огнената магия. Но се чувствам… — Тя замълча за кратко, търсейки подходящата дума. — Различна.
— Различна ли? — Джош погледна към близначката си. — Не ми изглеждаш различна, освен когато очите ти стават сребърни. Тогава ме плашиш.
Софи кимна. Знаеше какво има предвид брат й. Беше виждала как очите му се превръщат в плоски златни дискове и това бе ужасяващо. Опря отново глава в гладкото дърво и затвори очи.
— Помниш ли, когато миналата година ти сваляха гипса от ръката?
Джош изсумтя.
— Никога няма да го забравя. — Беше си счупил ръката при един лош сблъсък в ръгби мач миналото лято и бе прекарал три месеца в гипс.
— Какво каза, когато ти го махнаха?
Джош несъзнателно вдигна лявата си ръка, завъртя я в полукръг и сви пръстите си в юмрук. Гипсът беше ужасно дразнещ; с него не можеше да прави толкова много неща, включително да си завързва обувките.
— Казах, че отново се чувствам на себе си.
— Аз чувствам същото. — Софи отвори очи и погледна брат си. — С всяка магия, която научавам, се чувствам все по-цялостна. Сякаш цял живот някаква част от мен е липсвала, а сега отново ставам цяла — парче по парче.