— Това, което сме правили винаги: ще оцеляваме.
— Ами Пернел? — попита Жана.
Но Скатах нямаше отговор на това.
Глава 60
Били Хлапето хвърли поглед на черно-бялата фотография, сгушена в дланта му, запаметявайки суровата външност на Макиавели. Късата бяла коса щеше да се забележи лесно, реши той. Напъха снимката в задния джоб на джинсите си, скръсти ръце и се загледа в първите пътници, които влизаха в салона за пристигащи на международното летище на Сан Франциско.
Туристите се разпознаваха лесно; те бяха небрежно облечени в джинси или шорти и тениски, а повечето бутаха колички за багаж, отрупани с твърде много куфари с дрехи, които никога нямаше да облекат. Освен тях имаше бизнесмени в светли костюми или в спортни панталони и сака, които носеха куфарчета или малки сакове и крачеха целеустремено, като вече поглеждаха телефоните си, а блутуут слушалките в ушите им премигваха. Били обърна специално внимание на семействата: възрастни родители или баби и дядовци, посрещащи внуците си; млади мъже и жени — може би студенти, — връщащи се у дома при родителите си; двойки, които се срещаха отново. Имаше много сълзи, радостни викове, усмивки и ръкостискания. Били се зачуди какво ли е да те посрещнат така, да излезеш в салона за пристигащи на летището и да огледаш лицата, знаейки, че ще откриеш някой, който искрено се радва да те види — родител, брат или сестра, дори приятел — някой, с когото те свързва общо минало.
Той си нямаше никого. И така беше от много дълго време. Дори преди да стане безсмъртен, имаше малцина приятели и повечето от тях се бяха опитали да го убият. Никой не бе успял.
Най-после белокосият мъж от снимката влезе в салона — висок и елегантен в черния си смокинг, с черна кожена чанта за компютър през рамо. Били прехапа бузата си отвътре, за да не се усмихне: може би на някое европейско летище Макиавели щеше да мине незабелязан, но тук изпъкваше сред пъстрите небрежни облекла. Дори Били да не бе видял снимката, щеше да разбере, че това е европейският безсмъртен. Макиавели си сложи чифт прости черни слънчеви очила и огледа тълпата, и макар с нищо да не показа, че е познал някого, се обърна и тръгна към Били. Американецът се зачуди дали ще иска да си стиснат ръцете. Много безсмъртни не обичаха да докосват други хора и особено други безсмъртни. Макар че няколко пъти се бе срещал с английския магьосник, Били никога не бе виждал Дий да сваля сивите си ръкавици.
Макиавели протегна ръка.
Били се усмихна, бързо изтри длан в крачола на джинсите си и му я подаде.
— Как разбра, че съм аз? — попита той на сносен френски.
Ръкостискането на италианеца бе твърдо, а плътта му — хладна и суха.
— Обикновено просто следвам нюха си — отвърна Макиавели на същия език, а после премина на идеален английски. Вдиша дълбоко. — Аромат на лют червен пипер, ако не се лъжа.
— Точно така — съгласи се Били. Той също вдиша, опитвайки се да улови миризмата на италианеца, но усети само безбройните миризми на летището и — колкото и да е странно — лекия дъх, който всеки каубой свързва с гърмящи змии.
— Аз, разбира се, те проверих и в интернет — добави Макиавели с крива усмивка. — Още приличаш на прочутата си фотография. Странна работа обаче; ти ме позна, в мига щом влязох през вратата. Усетих погледа ти.
— Знаех кого да търся.
Веждите на Макиавели се извиха в безмълвен въпрос. Той вдигна слънчевите очила на челото си и погледна надолу с пламтящи сиви очи. Беше поне една глава по-висок от американеца.
— Много внимавам никоя моя снимка да не се появява в интернет или в печатни издания.
— Нашите работодатели ми пратиха това. — Били измъкна снимката от задния си джоб и му я подаде. Макиавели я погледна и по устата му плъзна съвсем лека усмивка. И двамата знаеха какво означава тя. Тъмните древни го шпионираха… което вероятно означаваше, че държат под око и Били. Макиавели понечи да му върне снимката, но Хлапето поклати глава. Погледна италианеца в очите и каза:
— Тя вече изпълни задачата си. Може би ще намериш друг начин да я използваш.
Макиавели кимна леко, при което слънчевите очила паднаха обратно на дългия му нос.
— Сигурен съм в това. — И двамата знаеха, че щом италианецът се върне в Париж, ще направи всичко, което му е по силите, за да разбере кой го е снимал.
Американецът погледна към единствената чанта в ръката на Макиавели.
— Това ли е всичкият ти багаж?
— Да. Бях приготвил по-голям куфар, но после осъзнах, че няма да се задържа тук достатъчно дълго, за да използвам и една десета от дрехите, които смятах да взема. Така че оставих всичко и си взех само резервно бельо и чорапи. И лаптопа си, разбира се.