— Как разбрахте, че съм тук? — попита внезапно Дий. — Рядко посещавам този офис. А и сега е малко късно за среща.
Високият блед мъж опита да се усмихне, но само изкриви странно устни.
— Работодателят ми знаеше, че си в града. Предположи, че ще дойдеш в този офис, тъй като оттук имаш достъп до комуникационната си мрежа. — Мъжът говореше английски с отсечена прецизност, но гласът му бе малко писклив, което му придаваше донякъде нелепо звучене.
— Не може ли да говорите направо? — тросна се Дий. Беше уморен и времето му изтичаше. Макар че бяха минали часове, откакто блокираха пътищата и разположиха безброй полицейски постове, още нямаше следа от Фламел и децата. Британското правителство бе подложено на натиск да премахне постовете. Всички пътища, водещи към и от града, продължаваха да са блокирани и целият Лондон бе замрял.
— Късно снощи ти имаше среща с моя работодател — рече бледият мъж. — Тя бе прекъсната, преди да стигне до удовлетворителен завършек, поради обстоятелства извън твоята власт.
Магьосника стана и заобиколи бюрото. Държеше в дясната си ръка Екскалибур и леко потупваше с каменното острие по лявата си длан. Седналият мъж не реагира.
— Какво си ти? — попита с любопитство Дий. Бе стигнал до заключението, че това същество не е съвсем естествено и вероятно дори не е човек. Той се смъкна на едно коляно и се втренчи в лицето на мъжа и в различните му очи. Зелено и сиво. — Тулпа, голем, симулакрум или хомункулус?
— Аз съм мислена форма — рече фигурата и се усмихна. Устата му беше пълна с еленски зъби. — Кернунос ме създаде.
Дий се дръпна припряно назад, докато фигурата се променяше. Тялото й остана същото — на висок, зле облечен мъж, — но главата се промени, стана красива и неземна и от нея изникнаха огромни рога. Устата на Рогатия бог се изви в съвсем тънка усмивка, а очите му с тесни зеници се разширяваха и свиваха.
— Заключи вратата, докторе. Не би ти се искало някой да влезе сега.
Дий заобиколи отдалеч създанието, като държеше Екскалибур помежду им, и заключи вратата. Стореното от Кернунос бе забележително. Използвайки въображението и силата на волята си, архонтът бе създал същество единствено от своята аура. То не беше съвършено, но вършеше работа. Дий знаеше, че човеците вече изобщо не се гледат един друг, и дори някой да бе забелязал, че във външността на мъжа има нещо странно, щеше само да отклони смутено поглед.
— Впечатлен съм — каза Дий. — Както разбирам, ти управляваш тази мисловна форма от разстояние?
— По-голямо, отколкото можеш да си представиш — каза Кернунос.
— Бях стигнал до извода, че не владееш никакви магии — призна Дий, като се върна зад бюрото си. Луксозната сребърна визитна картичка бавно се превръщаше в пара, струйки мръсно бял дим излизаха от нея и се стичаха към мъжа с еленската глава от другата страна на бюрото, за да се влеят в него.
— Не е магия, а архонтска технология — рече простичко Кернунос. — Макар че ти не би открил разлика между двете.
— Предполагам, че си дошъл тук с някаква цел — каза Дий, — а не просто за да демонстрираш… тази технология.
Еленът кимна и се усмихна лъчезарно.
— Знам къде са Фламел, Гилгамеш, Паламед и близнаците.
— В същия този момент ли?
— В същия този момент — потвърди създанието. — Намират се на един час път оттук.
— Кажи ми — настоя Дий, а после добави: — Моля те.
Архонтът вдигна дясната си ръка. Дий забеляза, че на нея има един пръст в повече.
— Условията ми си остават същите, Магьоснико. Искам Фламел, Гилгамеш и Паламед живи. И искам Кларент.
— Съгласен — рече Дий без колебание. — Всички те са твои. Само ми кажи къде са.
— Искам и Екскалибур.
В този момент Магьосника би обещал на създанието всичко.
— Имаш го. Лично ще ти го предам в ръцете, в мига щом Фламел умре. Колко други има с тях?
— Николко.
— Николко ли? Ами Хрътките на Гавраил?
— Хрътките и техният господар, Барда, са изчезнали. Алхимика, рицарят и царят са с близнаците.
— Как ги откри? — попита Дий. Трябваше да признае, че е впечатлен. — Аз ги търсих навсякъде.
Създанието се изправи, променяйки се отново. Рогата се прибраха в черепа му. Появиха се глава и лице, които бяха малко по-различни от предишните.
— Върнах се в металната им крепост и просто проследих миризмата им.
— Проследил си ги през целия град само по миризмата? — Дий сметна това за още по-изумително постижение от контролирането на мисловна форма. Изведнъж си представи как Рогатия бог препуска на четири крака между колите и души въздуха и се насили да прикрие усмивката си.