Никола и Пернел се извърнаха от олтара към църковната зала и видяха, че малката каменна сграда е претъпкана с хора. Когато тръгнаха по пътеката, откриха, че църквата е пълна с близнаци — момчета и момичета, тийнейджъри, млади мъже и жени — всичките с руси коси и сини очи. До един приличаха на Софи и Джош Нюман. И върху лицата им бе изписан същият израз на ужас и отвращение.
Никола се събуди със сепване. Винаги се будеше на това място.
Остана неподвижен, позволявайки на блъскащото си сърце да се успокои. С изненада видя, че нощта е паднала. Усещаше въздуха хладен и сух върху оросената си от пот кожа. Листата над него шумоляха и шепнеха, а горският аромат бе тежък и наситен…
Това не бе нормално. Нощта трябваше да мирише на дървета и трева, но откъде идваше този мирис на праисторическа гора?
Някъде вляво изпука клонка, някъде вдясно изхрущя суха шума и Алхимика осъзна, че нещо се движи през полето към плевнята.
Глава 64
— Вълшебницата е в една килия в блок „Д“ — каза Богинята-врана. — Насам. — Тя се отдръпна, пропускайки Макиавели и Били Хлапето напред. После извъртя глава и погледна през рамо нагоре към вишката. Червеното и жълтото й око блестяха ярко на фона на бледата кожа. Богинята повдигна тънките си вежди и черните й устни се извиха в лека усмивка, след което смъкна слънчевите очила на носа си. Придърпа наметалото от черни пера върху раменете си и закрачи след двамата безсмъртни, а токовете на ботушите й тракаха върху мокрите камъни.
— Какво стана току-що? — попита объркано Де Аяла.
— Беше изплатен един дълг — каза тихо Пернел и очите й проследиха създанието, докато то се скри от поглед под вишката. — Без поискване и неочаквано — добави тя с усмивка. Грабна копието, загърна едно одеяло около раменете си и се спусна по металната стълба на кея. Вдиша дълбоко; във въздуха имаше следи от змийската миризма на Макиавели, както и от тази на спътника му — на червен пипер. Вълшебницата нямаше да ги забрави.
— Трябва да почакаш да стигнат до килиите долу, преди да нападнеш — каза Де Аяла, като се материализира до нея. Сега носеше по-официалния костюм на лейтенант от испанската флота. — Хвани ги неподготвени. Аурата ти силна ли е?
— По-силна от това няма да стане, струва ми се. Защо?
— Достатъчно ли е силна да събориш тавана отгоре им?
Пернел се подпря на копието и се втренчи в разядените от морето сгради.
— Да, да. Бих могла да го направя — каза тя предпазливо. Бризът развяваше кичурчета коса около лицето й. Тя ги отметна, осъзнавайки, че в тях има повече сиво, отколкото черно. — Трябва да пазя аурата си, но съм сигурна, че мога да се сетя някоя дребна магийка, която да разяде бетона и металните подпори…
Призракът потри радостно ръце.
— Разбира се, всички духове на Алкатраз ще ти помагат, мадам. Само кажи какво трябва да правим.
— Благодаря ти, Хуан. Те вече помогнаха достатъчно. — Пернел тръгна след тримата, пристъпвайки безшумно на износените си обувки. Спря се на ъгъла на една сграда и надникна иззад него. Богинята-врана и безсмъртните бяха изчезнали.
Де Аяла доплува до нея.
— Ами онзи лед, който използва срещу сфинкса? Той имаше успех; защо не запечаташ целия коридор с плътен лед.
— Това може да е малко по-сложно — призна Вълшебницата. После се обърна и решително закрачи към кея, подминавайки книжарницата. Дяволита усмивка изви ъгълчетата на устата й. — Има обаче нещо, което мога да направя и което със сигурност ще ги разстрои.
— И то е? — попита жадно Де Аяла.
Пернел посочи с дървеното копие.
— Ще открадна лодката им.
Призракът изглеждаше толкова разочарован, че Вълшебницата се засмя за първи път от дни насам.
Глава 65
Ментовозелена светлина грейна през процепите в изкорубените стени на плевнята и ярки лъчи нашариха вътрешността й.
На фона на светлината се очерта фигурата на архонта Кернунос, с огромни и ужасяващи рога. Сенки на вълчи глави затанцуваха по стените.
Софи се събуди с писък и около тялото й в миг изникна блестяща сребърна броня. Очите на Джош се отвориха рязко и той замаяно се надигна, а лявата му ръка инстинктивно посегна към Кларент. Каменният меч зажужа и засъска, когато пръстите на момчето се свиха около дръжката му, а по острието му пробягаха с пращене разноцветни сияния.
Гладката черна броня на Паламед израсна около тялото му. Той смъкна от рамото си своя грамаден шотландски меч и застана пред близнаците. Гилгамеш тихо се пресегна и издърпа закривения шамшир от пояса на рицаря.