— Къде е Алхимика? — попита Паламед.
— Надушвам мента — каза бързо Софи, вдишвайки дълбоко. Нощният въздух бе пропит с този отличителен аромат. Тя усещаше силното биене на сърцето си, но макар да знаеше какво има навън, не беше уплашена. Веднъж вече бяха победили архонта, и то преди да научат Водната магия.
— Тази светлина има същия цвят като аурата на Никола — добави Джош. — Той сигурно е отвън.
— Трябва да излезем — рече припряно Паламед. — Не бива да ни приклещят тук. — Обърна се и се хвърли към стената. Изгнилото дърво поддаде и се разлетя на трески, а рицарят изхвръкна навън в полето.
— Хайде! — извика Гилгамеш. Хвана Софи за ръката и я изблъска пред себе си през назъбения отвор. — Идвай, Джош!
Джош тъкмо се обръщаше да последва сестра си, когато вратата на плевнята бе изтръгната от пантите. Кернунос се приведе да надзърне вътре и само огромните рога му попречиха да мине през входа. Красивото лице се усмихна, а гласът му зажужа и затрептя в главата на Джош.
— Ето че се срещаме пак, момче. Дошъл съм за меча си.
— Няма да стане — каза Джош през стиснати зъби.
— Аз пък мисля, че ще стане. Този път съм дошъл подготвен. — Кернунос изтегли назад дясната си ръка и Джош видя, че Рогатия бог държи лък и стрела. Чу как тетивата избръмча и зърна стрелата, летяща към него.
Кларент се раздвижи и застана пред тялото на Джош, обърнат с плоската си част напред, точно пред сърцето му.
Стрелата с костен връх се пръсна върху каменното острие, без да причини никаква вреда, но силата на удара накара момчето да политне назад. Кернунос нададе недоволен рев. Постави на лъка нова стрела и я пусна.
Кларент се раздвижи в ръката на Джош и острието му изсвири, разсичайки стрелата надве.
Два от огромните вълци с човешки лица се промушиха покрай Рогатия бог и влязоха в плевнята. Разделиха се, за да нападнат Джош от две страни. Той заотстъпва, докато не се блъсна в стария трактор. Не можеше да продължи нататък. Стъпи здраво на земята и хвана меча с две ръце пред себе си. Стоеше и гледаше как вълците от Дивия лов се промъкват към него, а архонтът слага нова стрела на лъка си.
— Колко си бърз, момче? — изрева Кернунос. Извика една неразбираема дума, докато пускаше стрелата, и двата вълка скочиха с раззинати челюсти.
Гилгамеш изникна от сенките и тежката му закривена персийска сабя изсвири във въздуха. Първият вълк дори не видя безсмъртния, но в мига щом студената стомана докосна плътта му, се превърна в прах.
Вторият вълк се стрелна към Джош. Кларент се раздвижи, мушна напред и създанието се пръсна в песъчлив облак.
— Гилгамеш! — извика Джош. — Внимавай!
Но стрелата на архонта улучи безсмъртния високо в гърдите, той се завъртя и рухна на земята. Кернунос грабна друга стрела, насочи я към царя и стреля.
Писъкът на Софи бе ужасяващ — страх, загуба и ярост, събрани в един звук. Тя се изтръгна от Сарацинския рицар и се вмъкна обратно през дупката в стената. Сребърната й аура се бе втвърдила и грееше около нея, когато се втурна към падналия цар и се хвърли върху него. Стрелата на Кернунос я улучи по средата на гърба и кремъчният връх се пръсна на прах върху бронята, но силата на удара наруши концентрацията на момичето и аурата й угасна със съскане, оставяйки я беззащитна.
Архонтът захвърли лъка настрани; нямаше повече стрели. После се залови да кърти предната стена на плевнята с огромните си ръце, като ревеше от ярост и тъпчеше с крака.
Софи коленичи до Гилгамеш, повдигна главата му от пода и я прегърна. Джош застана между архонта и сестра си, а очите му се стрелкаха неспокойно насам-натам в очакване на нападение. Заби здраво крака в земята и тялото му автоматично зае бойна поза: отмести тежестта си леко на една страна и хвана с две ръце меча пред гърдите си. Усети, че изведнъж го обзема чувство на покой, и разбра, че това няма нищо общо с меча, който трептеше и жужеше в ръцете му. Просто знаеше, че няма избор, не му се налага да взема решения. Можеше да направи само едно: да остане и да се бие с архонта, и бе готов да умре, защитавайки сестра си.
Устните на Гилгамеш се раздвижиха и Софи наведе глава да чуе думите му.
— Вода — прошепна той и топлият му дъх помилва лицето й.
— Нямам — каза тя през сълзи. Знаеше, че би трябвало да направи нещо, но не можеше да мисли, не можеше да се съсредоточи. Единственото, което виждаше, бе старецът в ръцете й и стърчащата от гърдите му ужасна черна стрела. Искаше да му помогне; просто не знаеше как.
Устните на царя се извиха в болезнена усмивка.
— Не за пиене — изхъхри той. — Вода: върховното оръжие.