Преди тя да успее да отговори, архонтът изтръгна цялата предна стена на плевнята. Софи се завъртя и през зейналата дупка видя какво става навън. Никола Фламел, с грейнала зелена аура, се биеше срещу доктор Джон Дий, който бе обвит в димящо сярно жълто. Дий размахваше голям камшик от жълтеникава енергия, докато Алхимика се опитваше да го държи на разстояние с копие от зелена светлина. Паламед бе обкръжен от останките на Дивия лов — огромните вълци се хвърляха срещу него, щракаха със зъби и протягаха нокти, заплашвайки да го затрупат, докато той сечеше с дългия си меч.
— Джош. — Софи бе спокойна. — Царят каза да използваме вода.
— Вода ли? — Брат й хвърли поглед надолу. — Но аз не знам как…
— Помниш ли какво ти казах за инстинкта? — Тя протегна дясната си ръка и близнакът й я пое със своята лява.
Кернунос довърши унищожаването на предната стена на постройката и извади от пояса си една страховита каменна тояга.
— Не можеш да защитаваш и себе си, и момичето — изсумтя той.
— Достатъчно е да защитя момичето — прошепна Джош.
Кернунос направи крачка напред… а после земята зейна пред него. Това, което преди миг беше суха твърд, се превърна в лепкаво тресавище, което погълна глезените му. Вода, гъста и кална, забълбука изпод земята. От една цепнатина бликна малък гейзер, а после голяма част от пръстения под се напука и изведнъж се превърна в кал. Архонтът се люшна напред и тоягата падна от ръката му. Още едно парче земя се превърна в рядко блато и създанието потъна до колене, а после и до хълбок. Мрачно смълчан и вперил кехлибарените си очи в близнаците, Кернунос зарови огромните си ръце в земята и опита да се повдигне.
— Грешка — прошепна Джош.
Земята около ръцете на архонта се втечни.
— Трябва ни само още малко вода — прошепна Софи.
Джош можеше да усети водата, течаща през спечената земя, долавяше силата ѝ, докато тя си пробиваше път нагоре, тласкана от невероятно налягане, преминаваше през калта, разтрошаваше почвата, разбутваше камъните и дървесните корени пред себе си.
Архонтът зави и зарева, докато потъваше до гърдите в кал. Огромното му туловище го теглеше все по-надълбоко в земята. Ръцете на създанието удряха по лепкавата каша и във всички посоки летяха пръски. Мъчеше се да намери опора, но откриваше само кал. Един мехур се пукна зад него и на повърхността изплува камък, а после втори и трети. Изведнъж лепкавата кафяво-черна кал изригна нагоре и обля създанието, засипвайки го с парчета от корени и камъни. Около Кернунос се образува кръгла яма и архонтът бе погълнат, калта покри главата му, докато от нея останаха да стърчат само върховете на рогата.
Софи издърпа ръката си от тази на брат си и разпери пръсти, покрити със сребърен метал. Мощна струя нажежен до бяло огън заля блатистия кръг и палещата горещина за миг спече земята и я направи твърда като желязо.
— Успяхме — разсмя се Джош. — Направихме го! Мога да усетя как силата тече през мен. Водната магия — каза той с почуда.
— Джош, върви навън. Помогни им — заповяда Софи. Аурата й бе толкова изтощена, че цветът се оттичаше от лицето й.
— Ами ти?
— Направи го — сопна се тя и очите й проблеснаха в сребърно.
— Ти не си ми шеф. — Той се ухили.
— Шеф съм ти и още как. — Тя се усмихна и посегна да стисне пръстите му. — Не забравяй, че съм по-голяма.
Без да спира да се усмихва, Джош се обърна и се втурна навън. Кларент свистеше пред него, разчиствайки му път към Паламед. Някаква част от него искаше да помогне първо на Алхимика, но един вътрешен инстинкт му подсказваше, че е по-логично първо да спаси рицаря; двама воини са по-добре от един.
Гилгамеш стисна пръстите на Софи.
— Трябва вече да вървиш — каза той с дрезгав шепот. — Махай се оттук.
— Няма да те оставя. Ти си ранен.
— Ти винаги ще бъдеш с мен — рече царят, — в моите спомени. — Изведнъж сграбчи стърчащата от гърдите му стрела, издърпа я и я захвърли. — А това, ха, това ще ме забави малко, но е нужно нещо повече, за да бъда убит. Хайде, върви, върви. Твоята аура, заедно с тези на Алхимика и Магьосника сигурно са привлекли всички зли твари в графството. А вероятно и властите. — Очите му се стрелнаха за миг към зелената и жълтата светлина, бликащи от оръжията на безсмъртните. — Сигурен съм, че тази светлина се вижда от километри. — Царят стисна ръката на Софи. — Знай: ако се видим пак, може да не си спомня за теб. — Той измъкна дебелата пачка разнородни листове изпод ризата си, издърпа най-горния от тях и го пъхна в ръката й. — В такъв случай, дай ми това. То ще ми напомни за момичето, което проля сълза за нещастния цар. Сега върви. Трябва да стигнеш до лей-портала.