— Къде отиваме? — попита рицарят.
— Стоунхендж — измънка Фламел.
— Да, да, знам това. Къде по-точно?
— В сърцето на Хенджа — прошепна Алхимика и главата му клюмна.
Софи видя, че по дрехите му има дълги резки, където камшикът на Дий го беше засегнал. Плътта отдолу бе подута и кървяща. Софи събра останките от своята аура на върха на показалеца си и го прокара по една от по-дълбоките рани, за да я затвори и изцери.
— Къде е Гилгамеш? — попита Паламед.
— Беше ранен. Каза ми да тръгвам; накара ме да тръгвам. — Гласът на Софи се запъна. — Аз не исках.
Сарацинския рицар се усмихна благо.
— Той не може да бъде убит.
— Накъде да карам? — извика пак Джош от предната седалка.
— Просто следвай моите указания — каза Паламед, като се приведе напред. — Дай наляво. Придържай се към страничните пътища, по тях не би трябвало да има движение…
Пътят зад тях изведнъж бе озарен от синьо-бяла светлина. Блеснаха фарове и завиха сирени.
— Полиция — каза ненужно Джош.
— Продължавай — заповяда Паламед. — Не спирай, каквото и да става. — Погледна през задното стъкло към полицейските коли, после се обърна към Софи. — Можеш ли да направиш нещо?
Момичето поклати глава.
— Не ми остана никаква сила. — Тя вдигна ръката си, която трепереше силно, а от пръстите й се виеха тънки струйки дим.
— Три полицейски коли ни застигат — извика Джош от предната седалка. — Направи нещо!
— Ти направи нещо — каза Паламед. — Софи е останала без сили. Всичко е в твоите ръце, Джош.
— Аз карам — възрази момчето.
— Измисли нещо — сопна се рицарят.
— Какво да направя? — попита Джош отчаяно.
— Мисли за дъжд — прошепна Софи.
Джош продължи да натиска газта. Таксито летеше с рев по пътя, а стрелката на скоростомера клонеше към сто и петдесет. Дъжд. Добре, те бяха живели в Чикаго, Ню Йорк, Сиатъл и Сан Франциско. Знаеше всичко за дъжда. Момчето си представи вода, лееща се от небето: едри тлъсти капки дъжд, пороен дъжд, тих летен дъжд, леден зимен дъжд.
— Нищо не става — извика той.
Внезапно на пътя зад тях рукна истински порой. Изливаше се от облак, който само допреди миг го нямаше там. Най-близката полицейска кола навлезе в една локва, поднесе и се извъртя странично, а втората се блъсна в задната й врата. Някаква гума се пукна с гръм. Третата кола се натресе отзад във втората и трите заедно се плъзнаха и препречиха изцяло пътя с плетеница от разкривен метал. Сирените заглъхнаха.
— Добра работа — отбеляза Паламед.
— Сега накъде?
Рицарят посочи.
— Натам.
Джош наведе глава да погледне вляво. Стоунхендж се оказа по-малък, отколкото си го представяше, а пътят стигаше изненадващо близо до побитите камъни.
— Спри тук. Ще излезем и ще тичаме — каза Паламед.
— Къде да спра? — попита Джош, като се огледа.
— Точно тук!
Джош натисна спирачките, колата се плъзна и спря. Паламед изскочи навън, метнал безцеремонно Алхимика през рамо.
— След мен — извика рицарят. Огромният му меч разсече металната мрежа.
Джош грабна персийската сабя и подхвана с една ръка сестра си, която се мъчеше да остане в съзнание. Като я крепеше, двамата се втурнаха по тревата към кръга от изправени камъни.
— И каквото и да правите — извика Сарацинския рицар, — не се обръщайте.
Софи и Джош едновременно се обърнаха.
Глава 67
— Познаваш ли я? — попита Били Хлапето. Беше привел глава и говореше с ъгълчето на устата си. Очите му бяха втренчени в гърба на жената, която двамата следваха през лабиринта от коридори от камък и метал.
Макиавели кимна.
— Срещали сме се веднъж-дваж — рече той тихо. — Това е Богинята-врана, Потомка от Следващото поколение.
Главата на жената се завъртя като на бухал, за да изгледа двамата мъже. Очите й бяха скрити зад широките огледални очила.
— И слухът ми е отличен.
Хлапето се ухили. Избърза напред и закрачи до облечената в черна кожа жена. Протегна ръка.
— Уилям Бони, госпожо. Повечето хора ме наричат просто Били.
Богинята-врана погледна ръката му, после се усмихна и дългите й резци се показаха изпод черните устни.
— Не ме докосвай. Хапя.
Били не се смути.
— Аз съм безсмъртен сравнително отскоро, малко над сто двадесет и шест години, и не съм срещал много Древни или Потомци. И със сигурност никой като теб…
— Уилям — каза тихо Макиавели. — Мисля, че трябва да спреш да досаждаш на Богинята-врана.
— Аз не й досаждам, просто я питам…
— Ти си безсмъртен, Уилям, а не неуязвим — усмихна се Макиавели. — Мориган е била почитана в земите на келтите като богиня на смъртта. Това би трябвало да ти подскаже нещо за природата й. — Той изведнъж спря намясто. — Какво беше това?