Пернел остана напълно неподвижна, макар че всичките й инстинкти я подтикваха да се бори с паяжината, да я разкъса, да позволи на аурата си да разцъфне и да я обгори до черен прах. Държеше устата си плътно затворена. Беше водила битки с чудовища и беше виждала същества от най-тъмните кътчета на човешките легенди, но все още смяташе мисълта за пролазил в устата й паяк за крайно отблъскваща.
Стария паяк завъртя глава и вдигна единия си дълъг крак да изпробва въздуха, от което косъмчетата му се разрошиха леко.
— Приготви се — каза Ареоп-Енап. — Те идват. Докато паяжината остава цяла, ти си защитена.
Пернел вече бе напълно омотана в дебел пашкул от бели копринени нишки. През живота си тя бе носила от най-фините коприни, но това сега беше различно. Имаше чувството, че е здраво увита в меко одеяло, което е невероятно удобно, но малко пречи на движенията й. Паяжината около устата и очите й бе по-рехава, така че тя можеше да диша и да вижда, но сякаш гледаше през ефирна завеса. Усети рязко дръпване и изведнъж бе вдигната във въздуха и набутана в един ъгъл. Моментално я покри вълна от черни паяци, които прикрепиха здраво пашкула към стените и подсилващите метални греди на къщата. От новото си място тя можеше да гледа надолу към стаята, където Ареоп-Енап бе приклекнал по средата на пода.
Пернел осъзна, че тъмният килим под Древния представлява гъмжило от хиляди, а може би дори милиони паяци. Подът се гънеше и вълнуваше под Ареоп-Енап, който се бе обърнал на север, към Ангелския остров, сега скрит в утринната мъгла. Пернел се размърда в пашкула си и се опита да погледне в същата посока. От мястото си можеше да вижда далеч над водата. На хоризонта се трупаха буреносни облаци, плътни и синьо-черни; тя очакваше да види как ги прорязват блясъците на мълнии. Но през забулващата лицето й коприна видя, че този облак се върти, подвива се навътре в себе си… и устремно се приближава. След по-малко от дузина удара на сърцето вече бе покрил северния край на Алкатраз.
А после заваля.
Разрушената къща на надзирателя нямаше покрив. Дебели черни капки се посипаха от облака върху пашкула от паяжини на Пернел… и залепнаха.
Тогава Вълшебницата изведнъж осъзна, че това не са капки, а мухи.
Огромни мухи-месарки и домашни мухи, дебели плодови мушици, тънки конски мухи и хищни мухи валяха над острова и полепваха върху нейния пашкул от паяжини.
Още преди Пернел да успее да извика от отвращение, отделни паяци се втурнаха по паяжината и се заеха да омотават борещите се мухи в коприна.
Вълшебницата вдигна поглед. Огромният облак почти се бе спуснал върху тях. Но сега тя можеше да види, че това изобщо не е облак. Дъждът от насекоми бе само началото на онова, което се задаваше. Гъмжащата маса се състоеше от милиони мухи — дългоножки и зли мухи, москити и дребни мушици, дебели щръклици и червенооки дрозофили.
Насекомите връхлетяха Алкатраз като тъмна жужаща завеса. Първата вълна бе уловена от белите копринени нишки, които бързо потъмняха и натежаха от борещите се насекоми. Пернел видя как паяжините около нея бързо се късат, докато все повече мухи се блъскаха в тях. Орди от паяци покриха пленените мухи и бързо се вкопчиха в извечната битка. Покритите с коприна стени се издуваха от шаващи паяци и отчаяно борещи се мухи, докато не започна да й се струва, че стените на сградата са живи, пулсират и туптят.
Мухите кръжаха около Ареоп-Енап, а малкото, които откриха Пернел, бяха пленени от предпазната паяжина около нея. Тя чуваше смътно жуженето им, докато се опитваха да се измъкнат.
Все повече вълни от мухи заливаха острова, а паяците — Пернел не бе осъзнала, че са толкова много, — се нахвърляха върху тях. Безброй мухи се бяха вкопчили в Ареоп-Енап, покривайки го изцяло, докато той не заприлича на огромна жужаща топка. Големият крак на Древния се стрелна от мърдащата маса, разхвърляйки вълна от мъртви телца, но безброй нови насекоми заеха местата им. Стария паяк подскочи нагоре и се стовари на земята, смазвайки още хиляди под огромното си тяло.
Но те продължаваха да прииждат като безкраен тъмен прилив.
После изведнъж Пернел забеляза, че стените и подът са престанали да мърдат и да се къдрят. Тя се напрегна да види през ефирното було пред очите си и съзря нещо, което я потресе: паяците умираха. Един черно-бял скачащ паяк заби двата си блестящи сини зъба в огромна дългоножка, залепнала в паяжината му. Мухата се мяташе в отчаяни опити да се измъкне, но после изведнъж паякът потрепери и се вкочани. Двете създания умряха едновременно. И това се случваше отново и отново: в мига щом паяците захапваха мухите, умираха. Вълшебницата не се плашеше лесно, но внезапно усети първите тръпки на безпокойство.