Който или каквото да бе пратило тези мухи, ги бе отровило.
И след като една-единствена муха можеше да убие паяк, тогава какво би могло да причини цялото това множество на Ареоп-Енап?
Пернел трябваше да направи нещо. Навсякъде около нея милиони паяци умираха, отровени от мухите. Ареоп-Енап бе изчезнал под тъмното гъмжило. То още мърдаше от борбата и мятането на Стария паяк, но докато гледаше, Вълшебницата осъзна, че борбата отслабва. Ареоп-Енап беше много стар, но не и неуязвим. Нищо — нито Древен, нито Потомък, нито безсмъртен, нито човек — не беше абсолютно неунищожимо. Дори и Ареоп-Енап. Самата Пернел някога бе съборила един древен храм върху главата на паяка, а той изобщо не бе обърнал внимание — обаче можеше ли да издържи на нападението на милиарди отровни мухи?
Но Вълшебницата се намираше в затруднено положение. Ареоп-Енап я бе окачил високо на стената, далеч от опасността. Ако тя разкъсаше пашкула от паяжини, щеше да падне на пода долу, а разстоянието бе поне шест метра. Ударът вероятно нямаше да я убие, но можеше да счупи някой глезен или крак.
А и как щеше да се справи с напастта от мухи?
Тя вдигна поглед към хоризонта и видя още един виещ се рояк от насекоми, който се приближаваше с бриза. Стигнеха ли до Алкатраз, всичко щеше да свърши. Вятърът донасяше съвсем слабо жужене като звука от далечен моторен трион.
Вятър.
Вятърът носеше насекомите към острова… дали Пернел не би могла да го използва, за да ги отвее?
Но още докато мисълта минаваше през ума ѝ, тя осъзна, че не знае достатъчно за вятъра, за да контролира добре тази стихия. Може би, ако имаше време да се подготви и аурата й бе напълно заредена, щеше да се опита да вдигне някакъв вятър — тайфун, може би, или пък малко торнадо — по средата на острова и да го разчисти от мухи, а вероятно и от паяци. Но сега не можеше да рискува. Трябваше да направи нещо простичко… и да го направи бързо. Вече всички паяци бяха престанали да се движат. Милиони мухи лежаха мъртви, но оставаха още милиони други, които се трупаха върху Ареоп-Енап.
И така, щом не можеше да прогони мухите от острова, дали не би могла да ги подмами да се махнат? Някой контролираше насекомите — Тъмен древен или безсмъртен, който явно първо ги бе отровил, а после бе пратил дребните безмозъчни насекоми срещу острова. Нещо ги бе привлякло тук. Очите на Пернел се разшириха, щом тя проумя това. Значи нещо друго би трябвало да ги отвлече. Какво би привлякло милиони мухи?
Какво обичаха мухите?
Зад ефирната паяжина Пернел се усмихна. На петстотния й рожден ден, на 13 октомври 1820 година, Скатах й бе подарила страхотен медальон, едно-единствено парче нефрит, издялано във формата на бръмбар-скарабей. Повече от три хиляди години по-рано Сянката го донесла от Япония за момчето фараон Тутанкамон, но той умрял един ден след като му го подарила. Скатах презирала жената на Тутанкамон, Анхесенамон, и не искала тя да го притежава, затова една нощ, точно преди балсамирането на момчето фараон, се вмъкнала в двореца и си го взела. Когато Скатах й подари нефритения медальон, Пернел се бе по-шегувала:
— Подаряваш ми торен бръмбар.
Скатах кимна сериозно.
— Торът е по-ценен от всеки благороден метал. Не можеш да отглеждаш храна в злато.
А торът привличаше мухите.
Само че на острова нямаше купчини тор, а за да привлече вниманието на мухите, Пернел трябваше да създаде изключително силна миризма. Веднага се сети за прекрасните растения от семейство Змиярникови. Някои от тях воняха ужасно на тор. Съществуваше и едно подобно на кактус растение — Стапелия, което беше прекрасно на вид, но смърдеше на мърша. Освен това ги имаше миризливото зеле и най-голямото цвете на света — гигантската Рафлезия, с нейния отвратителен мирис на гниещо месо. Ако можеше по някакъв начин да наподоби тази миризма, може би щеше да успее да отвлече мухите.
Пернел знаеше, че душата на всяка магия и чародейство е въображението. Именно тази дарба за силно съсредоточаване бе отличителна черта на най-могъщите магьосници; преди да опитат каквато и да било голяма магия, те трябваше ясно да си представят крайния резултат. Затова преди да се съсредоточи върху създаването на миризмата, тя трябваше да измисли място, което може да си представи до най-малките подробности. По края на съзнанието й запрелитаха картини на различни места — места, където бе живяла, места, които познаваше. През дългия си живот Пернел бе имала възможност да обиколи голяма част от света. Но сега й трябваше място, което да е сравнително близо, да го познава добре и там да няма многобройно човешко население.