— Направил ме е воин? — Макар че мисълта бе страшничка, Джош не успя да скрие нотката на радост в гласа си.
— Може би дори нещо повече — каза Софи с тих и отнесен глас и очите й проблеснаха в сребърно. — Мисля, че те е направил стратег.
— А това хубаво ли е? — Той звучеше разочаровано.
Софи бързо кимна.
— Битките се печелят от мъже. Войните се печелят от стратези.
— Кой го е казал? — попита изненадано Джош.
— Марс — рече Софи и тръсна глава, за да прогони внезапния приток на спомени. — Не разбираш ли? Марс беше върховният стратег; той никога не е губил битка. Това е изумителен дар.
— Но защо ми го е дал? — зададе Джош въпроса, който беше и в ума на Софи.
Преди тя да успее да отговори, вратата на дългата метална барака изведнъж се отвори със скърцане и една фигура в оцапан работен комбинезон се спусна бързешком по стълбите. Дребен и слаб, с прегърбени рамене и удължено овално лице, мъжът примигваше късогледо към таксито. Имаше мъхнати мустачки и макар че темето му бе плешиво, косата около ушите и на тила му се спускаше чак до раменете.
— Паламед! — сопна се той, очевидно раздразнен. — Какво означава това? — Английският му беше чист и правилен, с ясно произнасяне на всяка дума. Той видя близнаците и млъкна. Измъкна от горния си джоб чифт огромни очила с черни рамки и ги сложи на носа си. — Кои са тези хора? — После се обърна и забеляза Никола Фламел в същия момент, когато и Алхимика го видя.
Двамата реагираха едновременно.
— Фламел! — изпищя дребният човечец. Завъртя се, втурна се назад към бараката и се закатери с препъване по металните стъпала.
Никола измърмори нещо на старофренски, отвори рязко раницата на Джош и измъкна Кларент от картонения тубус. Стисна здраво меча с две ръце и го размаха над главата си. Острието засвистя и засвири във въздуха.
— Бягайте! — изкрещя той на близнаците. — Бягайте, спасявайте се! Това е капан!
Глава 11
Преди Софи или Джош да успеят да реагират, Паламед се извиси зад Алхимика и огромните му длани стиснаха раменете на Фламел. Аурите на двамата безсмъртни запламтяха и запукаха, яркозеленото на Алхимика се смеси с по-тъмното маслиненозелено на рицаря. Въздухът, миришещ на метал и гума, се изпълни с чистия аромат на мента и пикантния дъх на карамфил. Фламел се помъчи да замахне с Кларент, но рицарят стегна хватката си, натисна Алхимика надолу и го принуди да падне на колене. Пръстите му се впиха в плътта, притискайки нервите. Мечът падна от ръката на Фламел.
Софи разпери пръстите на дясната си длан и се приготви да призове стихията на Огъня, но Джош хвана ръката й и я дръпна надолу.
— Не — каза той напрегнато, точно когато глутницата кучета изскочи изпод бараката и се струпа около тях. Животните се движеха напълно безшумно, а устните им се бяха отдръпнали назад, разкривайки свирепи жълти зъби и провиснали езици, които бяха раздвоени като на змия. — Не мърдай — прошепна той и стисна ръката на близначката си. Кучетата бяха толкова близо, че можеше да види, че очите им са изцяло червени, без никаква следа от бяло или от зеници. Зъбите щракаха и той усети как влажни устни докосват пръстите му. Животните издаваха застояла миризма като от гнили листа. Макар че кучетата не бяха едри, бяха невероятно мускулести — едно се блъсна в краката на Джош, избутвайки го към Софи. Аурите на близнаците заискриха и кучето, притиснато към Джош, се отдръпна с настръхнала козина.
— Стига! — Гръмкият глас на Паламед отекна в цялото автомобилно гробище. — Това не е капан. — Рицарят се наведе над Никола. Едрите му ръце оставаха впити в раменете на Алхимика и го притискаха към земята. — Аз може и да не съм ти съюзник, Никола — призна Паламед, — но не съм ти и враг. Всичко, което ми е останало, е моята чест, а аз обещах на приятеля си Сен Жермен, че ще се погрижа за теб. Няма да предам доверието му.
Фламел опита да се освободи, но хватката на Паламед бе непоклатима. Аурата на Алхимика искреше и пламтеше, после изведнъж угасна със съскане и той се отпусна изтощен.
— Вярваш ли ми? — попита Паламед.
Никола кимна.
— Вярвам ти… но той защо е тук? — С израз на крайно отвращение Алхимика вдигна глава, за да погледне към дребния мъж, който се бе свил току зад входа на бараката и надзърташе иззад вратата.
— Той живее тук — рече простичко Паламед.
— Тук! Но той е…
— … мой приятел — каза кратко рицарят. — Много неща се промениха. — Той отпусна хватката си, после улови Никола за двете рамене и го вдигна на крака. Завъртя го и приглади омачканото му кожено яке, а след това изрече рязко някаква дума на неразбираем език и животните, които се тълпяха около близнаците, се втурнаха обратно под заслона на бараката.