Джош погледна към лежащия на земята меч и се зачуди дали е достатъчно бърз да стигне до него. Вдигна глава и видя, че тъмнокафявите очи на Паламед го наблюдават. Рицарят се усмихна и белите му зъби проблеснаха. После се наведе и вдигна Кларент от калта.
— Това не го бях виждал от дълго време — каза меко рицарят и акцентът му се усили, отново загатвайки за близкоизточния му произход. В мига щом бе докоснал меча, аурата му бе разцъфтяла около него и за миг той изглеждаше облечен в дълга черна плетена ризница с плътно прилепнала качулка, която покриваше ръцете му до върховете на пръстите, а надолу стигаше почти до коленете му. Във всяка брънка от ризницата проблясваха мънички отражения. Докато аурата му гаснеше, каменното острие на Кларент заблещука в червено-черно като масло във вода и по острието пробяга тих звук като шум от вятър във високи треви.
— Не! — Тъмното каменно острие отново стана кървавочервено, Паламед си пое дълбок треперлив дъх и внезапно изпусна меча. Върху тъмната му кожа лъщеше пот. Оръжието се заби с върха си в калната земя и се залюля насам-натам. Калта около него моментално се втвърди, изсъхна, а после се нацепи и напука. Паламед потърка енергично дланите си една в друга, а после ги избърса в панталоните си. — Мислех, че е Екскал… — Той се завъртя към Фламел. — Какво правиш с това… нещо? Би трябвало да знаеш какво представлява.
Алхимика кимна.
— Пазех го на сигурно място в продължение на векове.
— Пазил си го! — Рицарят стисна огромните си длани в юмруци. По предмишниците и врата му се издуха вени. — Щом си знаел какво е, защо не си го унищожил?
— Той е по-стар от човечеството — каза тихо Фламел, — по-стар дори от Древните и от Дану Талис. Как бих могъл да го унищожа?
— Отвратителен е — тросна се Паламед. — Нали знаеш какво е направил?
— Бил е само оръдие; нищо повече. Използвали са го зли хора.
Паламед поклати глава.
— Имахме нужда от него, за да се измъкнем — каза твърдо Алхимика. — Не забравяй, че ако не беше той, Нидхьог още щеше да е жив и да вилнее из Париж.
Джош пристъпи напред, издърпа меча от земята и избърса калния връх на острието в обувката си. Във въздуха се разнесе съвсем слаб дъх на портокали, но той бе горчив и леко кисел. В мига щом момчето докосна дръжката, го връхлетя вълна от чувства и образи:
Видя Паламед, Сарацинския рицар, начело на дузина рицари в брони и ризници. Доспехите им бяха покрити с белези и насечени, оръжията и щитовете им — нащърбени. Пробиваха си път с бой през армия от примитивни на вид зверочовеци, опитвайки се да стигнат до един малък хълм, където самотен воин в златна броня отчаяно се бранеше срещу създания, които представляваха ужасна кръстоска между хора и животни.
Паламед нададе предупредителен вик, когато едно огромно същество се надигна зад самотния воин — същество, което бе оформено като човек, обаче имаше еленови рога на главата си. Рогатият мъж вдигна къс каменен меч и воинът в златно падна.
Паламед стоеше над падналия воин и нежно измъкваше меча Екскалибур от ръката му.
Паламед тичаше през блатиста местност, гонейки еленоподобното същество. Нападаха го зверове — глиганочовеци и мечкочовеци, вълкочовеци и козелочовеци, — но той си сечеше път през тях с Екскалибур. Мечът пламтеше и оставяше във въздуха дъги от студена синя светлина.
Паламед стоеше в подножието на невероятно стръмна скала, гледайки как рогатият мъж без усилие се катери към върха.
А на върха съществото се обърна и вдигна нагоре меча, който бе използвало, за да убие краля. От него се виеше алено-черен дим. И той беше почти огледално отражение на меча в ръката на Сарацинския рицар.
Джош си пое дълбок треперлив дъх, докато образите избледняваха. Рогатият мъж бе държал Кларент, близнака на Екскалибур. Той отвори очи и погледна оръжието, и в същия миг разбра защо Паламед бе вдигнал меча от земята. Двете оръжия бяха почти еднакви; имаше само дребни разлики в дръжките им. Сарацинския рицар бе предположил, че каменният меч е Екскалибур. Джош се съсредоточи силно върху сивото острие и се опита да фокусира мислите си върху онова, което бе видял току-що — воинът в златната броня. Нима това беше…?
Застоял мирис на немито тяло го блъсна в носа и Джош се обърна, за да открие, че плешивият мъж, когото бяха видели по-рано, стои близо до него и присвива късогледо очи зад дебелите очила с черни рамки. Очите му бяха бледосини. И вонеше. Джош се закашля и отстъпи крачка назад с насълзени очи.
— Човече, една баня ще ти дойде добре!
— Джош! — възкликна потресено Софи.