Джош кимна. Намести тубуса върху рамото си и тежкият меч вътре изтропа. Още от първия миг в книжарницата, когато бе подал глава от избата и бе видял Фламел и Дий да се бият с копия от зелена и жълта енергия, бе разбрал, че светът никога вече няма да бъде същият. Това беше — кога? — преди четири дни, но през тези четири дни светът се бе преобърнал с главата надолу. Всичко, което си мислеше, че знае, се оказа лъжа. Бяха се срещнали с митове, бяха се сражавали с легенди; бяха пропътували половината свят за едно мигване на окото, за да се бият с праисторическо чудовище и да видят как каменни изваяния оживяват и тръгват с тътрене напред.
— Знаеш ли — каза изведнъж Софи, — миналия четвъртък наистина трябваше да си вземем почивен ден.
Джош не можа да сдържи усмивката си.
— Да, трябваше. — От седмици се опитваше да убеди Софи да си вземат почивен ден, за да могат да посетят „Експлораториума“ — научния музей близо до моста „Голдън Гейт“. Още откакто бе чул за него, гореше от желание да види прочутата „Слънчева картина“ на Боб Милър, творение от слънчева светлина, огледала и призми. После усмивката му помръкна. — Ако го бяхме направили, тогава нищо от това нямаше да се случи.
— Именно — каза Софи. Погледна към възвисяващите се наоколо метални стени от ръждясващи коли, надупчената кална земя и червенооките кучета. — Джош, искам нещата да станат пак такива, каквито си бяха. Обикновени. — Тя се обърна отново към близнака си, очите й уловиха неговите и ги задържаха. — Но ти не искаш — каза накрая.
Джош дори не се опита да го отрече. Сестра му щеше да разбере, че лъже; тя винаги разбираше. А и беше права: макар че бе изтощен и едва се справяше с пробудените си сетива, той не искаше нещата да станат каквито бяха; не искаше отново да е обикновен. Цял живот бе бил обикновен, а когато хората все пак го забелязваха, виждаха в него само половината от един чифт близнаци. За всички те бяха Джош и Софи. Заедно ходеха на летен лагер, заедно ходеха на концерти и на кино и никога не бяха прекарвали дори един празник разделени. Поздравителните картички за рождения им ден винаги бяха адресирани и до двамата; поканите за празненства винаги идваха с имената и на двамата. Обикновено това не го вълнуваше, но през последните няколко месеца тези неща бяха започнали да го дразнят. Какво ли щеше да е да гледат на него като на отделна личност? Ами ако Софи я нямаше? Ако той беше само Джош Нюман, а не половината от близнаците Нюман?
Обичаше сестра си, но това бе неговата възможност да е различен, да е самостоятелна личност.
Беше завиждал на Софи, когато нейните сетива бяха пробудени, а неговите — не. Беше се уплашил от нея, когато я видя да се сражава, използвайки невъзможни сили. Беше изпитал ужас за нея, когато видя болката и объркването ѝ, причинени от пробуждането. Но сега, когато собствените му сетива бяха пробудени и светът бе станал отчетлив и ярък, той бе съзрял за миг своя потенциал и започваше да разбира в какво може да се превърне. Бе доловил мислите на Нидхьог и внушенията на Кларент, бе зърнал мимолетни видения на светове отвъд въображението му. Знаеше — без капчица съмнение, — че иска да премине към следващия етап и да бъде обучен в стихийните магии. Просто не бе сигурен дали иска да го стори с Алхимика. В Никола Фламел имаше нещо нередно. Разкритието, че преди тях е имало и други близнаци, го бе стреснало и разтревожило. Джош имаше въпроси — стотици въпроси, — но знаеше, че от Алхимика няма да получи прям и честен отговор. В момента не знаеше на кого да вярва — освен на Софи, — а осъзнаването, че тя предпочита да не притежава своите сили, го плашеше. Макар че от пробудените си сетива бе получил туптящо главоболие и киселини в стомаха, гърлото го дращеше, а очите го щипеха, той не би се отказал от тях. Осъзна, че за разлика от сестра си се радва, че не си е взел почивен ден в четвъртък.
Джош притисна ръка към гърдите си. Под тениската му изшумоля хартия — той продължаваше да носи там двете страници, които бе откъснал от Сборника. Хрумна му една мисъл.
— Знаеш ли — рече той тихо, — ако бяхме отишли в „Експлораториума“, Дий щеше да отвлече Никола и Пернел и да разполага с целия Сборник. Вероятно досега щеше да е върнал Тъмните древни от техните Сенкоцарства. Може би вече щеше да е дошъл краят на света. Нямаше да има нищо обикновено, към което бихме могли да се върнем, Соф — завърши той с благоговеен шепот.
Близнаците замълчаха и се опитаха да проумеят случващото се. Самата идея бе ужасяваща: почти не можеха да си представят края на познатия им свят. В сряда биха се изсмели на това. Но сега? Сега и двамата знаеха, че е можело да стане. И което беше още по-лошо — че все още може да стане.