Един от най-великите Древни бе Марс… а преди по-малко от двадесет и четири часа Дий го бе запечатал в гробница от здрава кост.
Магьосника пристъпи в обширното, но ниско кръгло помещение и реещото се кълбо светлина обагри всичко в жълтеникавия цвят на светло масло. Той огледа стаята. Макар че нейното местоположение му бе известно от векове, никога по-рано не бе имал причина да слезе тук долу и да се изправи пред Спящия бог. А вчера всичко се бе случило толкова бързо, че нямаше възможност да изследва гробницата. Той прокара длан по гладката стена до вратата и ученият в него разпозна материалите: колагенови влакна и калциев фосфат. Стените тук не се състояха от камък, а от кост. Дий забеляза две вдлъбнатини върху далечната стена. Между тях имаше две по-малки и той внезапно разбра какво вижда и осъзна къде се намира. Гледаше чифт очи и нос. Стаята не бе издълбана в едно-единствено парче кост, както си бе мислил — намираше се във вътрешността на огромен череп. За негов ужас черепът изглеждаше почти човешки. Дий усети как по гръбнака му полазват тръпки; беше чувал истории за Сенкоцарства, обитавани от великани човекоядци, макар че самият той никога не ги бе срещал. Вчера стените бяха гладки и полирани; днес приличаха на свещ, която е била оставена твърде близо до огъня. Отдавна застинали костни сталактити се спускаха от тавана като лепкав карамел; огромни мехури бяха замръзнали в момента, докато се пукат; капки и струи гъста течност се виеха в сложни шарки.
По средата на стаята имаше издигнат дълъг правоъгълен каменен плинт, опръскан с капки, които приличаха на бял восък. Древната плоча бе пукната надве.
А на пода пред плинта стоеше сива статуя, отчасти обвита в жълто. Тя представляваше огромен мъж, на ръце и колене, застинал в момента, докато се опитва да се надигне. Фигурата бе облечена като воин, с метално кожени доспехи от древното минало. Лявата й ръка бе протегната напред с разперени пръсти, докато дясната бе затънала до китката в пода. Тялото от кръста надолу също изчезваше в земята. Върху гърба на фигурата две зловещи създания с размерите на деца бяха замръзнали, докато се опитваха да скочат напред на козите си копита. Бяха слаби като клечки, ребрата им се брояха, устите им бяха зейнали, разкривайки страховити зъби, а протегнатите им ръце завършваха с остри като ками нокти.
Дий повдигна палтото си, за да не обърше пода, и дръпна панталоните си нагоре, а после приклекна да разгледа по-добре статуите. Те приличаха на музеен експонат, класическа скулптура от Микеланджело или Бернини, може би — Фобос и Деймос на гърба на Марс Ултор. Дий помръдна ръка и светлинното кълбо се плъзна над главите на сатирите. Виждаха се и най-малките детайли: беше запазен всеки косъм, лигите, течащи по брадичките им, а един от тях — стори му се, че е Фобос — имаше дори счупен нокът. Само че това не бяха статуи; вчера те представляваха свирепи живи създания и Марс ги бе насъскал срещу него. Това би била ужасна смърт. Сатирите се хранеха с паниката и страха… а през вековете Дий бе научил, че има много неща, от които да се страхува. Мисълта за онова, което можеха да сторят с него Древните, винаги предизвикваше панически конвулсии в стомаха му. Фобос и Деймос биха пирували с него в продължение на месеци.
Магьосника се приведе напред да огледа шлема, който покриваше изцяло главата на Марс. Под жълтия слой от втвърдена кост все още се виждаше сивият камък. Той блещукаше като гранит, но не беше с естествен произход. За миг Дий почувства нещо като жал към Тъмния древен. Вещицата от Ендор бе направила така, че аурата му да стане видима и да се втвърди като камък около тялото му, затваряйки го под невъзможно тежка кора. Ако богът я обелеше, аурата му изкипяваше като лава и моментално се втвърдяваше наново. Марс, който някога бе крачил по света и бе почитан като бог от дузина народи под десетки различни имена, от хилядолетия насам бе практически неподвижен. Дий осъзна, че се чуди какво ли престъпление е извършил Бога на войната, за да обиди Вещицата толкова силно, че тя да го осъди на тази продължителна не-смърт. Трябва да е било нещо наистина ужасно. После устните на Магьосника трепнаха в усмивка, щом внезапно му хрумна нещо. Той протегна ръка и почука по шлема. Звукът отекна глухо в обвитата в кост стая.
— Знам, че ме чуваш — рече разговорливо Дий и продължи: — Просто си мислех, че, изглежда, съдбата ти е такава. Първо — Вещицата те затвори в собствената ти аура, а после — аз те обвих в здрава кост.