— Знаеш, че съм човек, който държи на думата си — започна Дий.
Марс не каза нищо.
— Вярно, лъгал съм, мамил съм, крадял съм и съм убивал, но само с една-единствена цел: да върна Древните на този свят.
— Целта оправдава средствата — промърмори Марс.
— Точно така. А ти знаеш, че ако ти дам дума, ако ти се закълна, ще изпълня обещанието си. Вчера каза, че можеш ясно да усетиш намеренията ми.
— Знам, че въпреки твоите грешки — а може би и заради тях — ти си честен човек, макар че представата ти за чест е малко странна — рече Марс. — Така че, да, ако ми дадеш думата си, ще ти повярвам.
Дий бързо се изправи и заобиколи статуята, за да не може Марс да види триумфалната усмивка върху лицето му.
— Вещицата от Ендор никога няма да вдигне проклятието ти, нали?
Марс Ултор остана мълчалив задълго, но Дий не се опита да наруши тишината. Искаше да даде на Древния време да обмисли онова, което му бе казал току-що; той трябваше да признае, че е прокълнат да носи тази каменна черупка навеки.
— Не — каза най-сетне богът със зловещ шепот. — Няма.
— Може би някой ден ще науча какво си сторил, за да заслужиш такова наказание.
— Може би. Но няма да е от мен.
— И така, ти си в безизходица… а може би не си.
— Кажи ми какво искаш, Магьоснико.
Дий започна да обикаля около замръзналия Древен по посока на часовниковата стрелка, като с тих и безстрастен глас описваше своя план.
— Вчера ти пробуди Джош, слънчевия близнак. Докосна го; сега си свързан с него.
— Да, имаме връзка — съгласи се Марс.
— Вещицата докосна лунната близначка, дари я с Въздушната магия и освен това вля в нея целия си набор от знания — продължи Дий. — Вчера ти каза, че момичето би трябвало да знае заклинанието, което ще те освободи.
— И тя отвърна, че го знае — прошепна Марс.
Дий отлепи ръка от рамото на статуята, завъртя се и приклекна пред нея. В стаята запращя електрическа енергия.
— И тя ти отказа! Но дали ще ти откаже, ако животът на брат й — чакай, още по-добре животът на родителите й — се намира в опасност? Дали би отказала? Дали би могла?
Димът, излизащ иззад наличника на Древния, побеля, после стана сиво-черен.
— Макар че ме познаваше, знаеше какъв съм, какво съм направил, на какво съм способен, тя все пак ми се опълчи, за да отърве брат си — изрече много бавно Марс. — Смятам, че би направила всичко, за да спаси него и семейството си.
— Тогава ето какво ти обещавам — продължи Дий. — Намери ми момчето и имаш думата ми, че ще доведа момичето, брат му и родителите им тук, пред теб. Когато тя разбере, че ги чака смърт, гарантирам ти, че ще те освободи от това ужасно проклятие.
Глава 16
Отвън дългата метална постройка насред калния двор изглеждаше разнебитена и западнала, но както всичко друго в автомобилното гробище това бе само фасада. Отвътре беше спретната и безупречно чиста. Единият край на стаята се използваше за готвене и хранене; имаше мивка, хладилник и печка, разположени до една маса. Средната част съдържаше бюро с няколко плота, върху което стоеше компютър, свързан с два еднакви екрана, докато в далечния край на бараката имаше голям плоскоекранен телевизор с две кожени кресла срещу него. Върху три ниски метални етажерки бяха наредени десетки дивидита.
Когато близнаците влязоха вътре, следвайки Шекспир, те моментално осъзнаха, че са се озовали насред разгорещен спор. Фламел и Паламед стояха в двата края на малката дървена кухненска маса. Рицарят бе скръстил ръце на широките си гърди, а Алхимика бе свил дланите си в юмруци. Въздухът киселееше от миризмата на смесените им аури.
— Мисля, че трябва да изчакате отвън — рече тихо Никола, като изгледа Джош и Софи, а после се обърна пак към рицаря. — Ще свършим след няколко минути.
Софи понечи да излезе, но Джош я бутна навътре в бараката.
— Не. Мисля, че трябва да изчакаме тук — каза той твърдо. Изгледа поред Паламед и Алхимика. — Ако имате да казвате нещо, трябва да го кажете пред нас. В края на краищата става дума за нас, нали? — Той хвърли кос поглед към сестра си. — Ние сме… как се казва? — попита той.
— Катализаторът — помогна му тя.
Джош кимна.
— Катализаторът — повтори той, макар че не търсеше точно тази дума. Огледа се из стаята, като очите му се задържаха за по-дълго върху компютъра, а после се обърна към близначката си. — Много е гадно, когато възрастните те отпращат от стаята, за да говорят за теб, нали?
Софи се съгласи.
— Гадно е.
— Ние не говорехме за вас — каза бързо Фламел. — Всъщност това няма нищо общо с вас. Става дума за една дребна недовършена работа между господин Шекспир и мен.