— В момента — рече Джош и пристъпи по-навътре в стаята, съсредоточен върху това да запази гласа си равномерен и да му попречи да затрепери, — кажи-речи всичко, което се случва, ни засяга. — Той погледна право в Алхимика. — Ти едва не ни уби. Ти промени живота ни без… безвъз… безвъзвр…
— Безвъзвратно — каза Софи.
— Безвъзвратно — повтори Джош. — Така че ако вие двамата имате някакъв проблем, този проблем е и наш, затова трябва да знаем за него.
Софи сложи ръка върху рамото на Джош и го стисна окуражително.
Паламед се ухили и зъбите му се белнаха за миг.
— Момчето има характер. Това ми харесва.
Лицето на Никола бе застинало в безизразна маска, но бледите му очи бяха потъмнели. Една вена туптеше на челото му. Той скръсти ръце на гърдите си и кимна към Паламед.
— Е, щом трябва да знаете, нямам никакви разногласия със Сарацинския рицар. — Той помръдна леко глава, за да посочи към дребния мъж в оцапан комбинезон, който сега стоеше пред отворения хладилник и вадеше торбички с плодове. — Имам проблем с този човек. Голям проблем.
Шекспир не му обърна внимание.
— Какво ще ядете? — попита той, като гледаше към близнаците. — Знам, че не искате никакво месо, но имаме много плодове, пресни, от тази сутрин. А одеве Паламед взе хубава риба от рибния пазар „Билингсгейт“. — Той постави няколко торбички с плодове в мивката, а после завъртя кранчето докрай. Водата забумтя в металната мивка.
— Само плодове — каза Софи.
Паламед изгледа близнаците.
— Този спор няма нищо общо с вас — каза той. — Започнал е още преди векове. Но, да, съгласен съм, че вие сте засегнати от него. Всички сме засегнати. — Паламед се обърна пак към Алхимика. — Ако искаме да оцелеем, трябва да се откажем от старите си спорове и навици. Само че — продължи той — предлагам да обсъдим това, след като хапнем.
— Искаме някои отговори сега — каза Джош. — Писна ни да се отнасят с нас като с деца.
Рицарят се поклони и погледна към Алхимика.
— Те имат право на отговори.
Никола Фламел разтърка лицето си с длани. Под очите му имаше тъмни кръгове, а бръчките на челото му бяха станали по-дълбоки. Софи забеляза, че върху опакото на ръцете му са започнали да се появяват петънца. Алхимика бе казал, че ще старее със скорост поне година за всеки изминал ден, но тя си помисли, че изглежда най-малко десет години по-стар, отколкото преди седмица.
— Преди да продължим — рече Никола и от умората френският му акцент личеше много по-ясно, — трябва да призная, че ми е неудобно да обсъждам каквото и да било пред… — Той вдигна глава и погледна към Шекспир. — … този човек.
— Но защо? — попита смутено Софи. Издърпа един дървен стол и се тръшна на него. Джош се разположи на съседния. Рицарят постоя още за миг, после също седна. Само Алхимика и Барда останаха прави.
— Той предаде Пернел и мен — изръмжа Фламел. — Продаде ни на Дий.
Близнаците се извърнаха да погледнат към Барда, който подреждаше в чинии грозде, ябълки, круши и череши.
— Дотук е вярно — рече той.
— Заради него Пернел бе ранена и едва не умря — сопна се Алхимика.
Близнаците погледнаха пак към Барда. Той кимна.
— Беше през 1576-а — каза тихо Шекспир, като вдигна поглед от масата. Бледосините му очи бяха уголемени зад очилата и изглеждаха пълни със сълзи.
Изумен, Джош се дръпна назад.
— Дърлите се за нещо, което е станало преди повече от четиристотин години? — попита той невярващо.
Шекспир се обърна и заговори направо на Софи и Джош.
— Бях само на дванадесет; по-малък, отколкото сте вие сега. — Устните му трепнаха, разкривайки пожълтелите му зъби. — Направих грешка — ужасна грешка — и в продължение на векове плащах за нея. — Той погледна пак към Фламел. — Аз бях даден за чирак на Алхимика. Той имаше малка книжарничка в Стратфорд, където отраснах.
Джош се обърна да погледне към Никола.
— Отношението му към мен не бе добро.
Главата на Фламел се вдигна рязко и той отвори уста да отвърне, но Шекспир продължи.
— Аз не бях необразован; бях ходил в кралското Ново училище и можех да чета и пиша на английски, латински и гръцки. Дори на онази ранна възраст знаех, че искам да стана писател, затова убедих баща си да ми намери място в книжарницата на господин Флеминг. — Сега очите на Шекспир бяха втренчени в Алхимика, а езикът му и дори акцентът му се промениха, станаха старомодни, почти архаични. — Исках да чета, да се уча и да пиша; а господин Флеминг ме караше да мета пода, да изпълнявам поръчки, да разнасям пакети книги из града.
Алхимика отвори пак уста, но я затвори, без да каже нищо.