— А после в Стратфорд се появи доктор Дий. Трябва да знаете, че тогава той беше прочут човек. Бе служил на две кралици, Мери и Елизабет, и бе успял да запази главата на раменете си, което в онези времена представляваше немалък подвиг. Беше близък с Елизабет — казваха, че дори избрал датата на коронацията й. Славеше се, че притежава най-голямата библиотека в цяла Англия — продължи Шекспир, — така че беше съвсем естествено да посети книжарницата на Флеминг. Но не щеш ли, семейство Флеминг, които рядко напускаха дома си и никога — града, в този ден не си бяха вкъщи. В книжарницата се разпореждаше един от техните помощници, мъж с конско лице, чието име така и не можах да запомня.
— Себастиан — каза тихо Фламел.
Влажните очи на Шекспир се втренчиха в лицето на Алхимика и той кимна.
— А, да, Себастиан. Но Дий не се интересуваше от него. Той подхвана разговор с мен, първо на английски, после на латински и на гръцки. Поиска да му препоръчам книга — предложих му „Медея“ на Овидий, която той купи, — а после ме попита дали съм доволен от настоящото си положение. — Бледосините очи на Шекспир се впиха в тези на Фламел. — Казах му, че не съм. Затова той ми предложи да стана негов чирак. При възможността да избирам между ниското положение на книжарски помощник и чирак на един от най-могъщите мъже в Англия, как можех да му откажа?
Джош кимна. Той самият щеше да направи същия избор.
— И така станах чирак на Дий. А може би и нещо повече: дори започнах да вярвам, че той гледа на мен като на син. Това, което не може да се отрече, е, че той ме създаде.
Объркана, Софи се приведе напред над масата.
— Как така той те е създал?
Очите на Шекспир бяха засенчени от тъга.
— Дий видя нещо в мен — глад за силни усещания, копнеж за приключения — и ми предложи да ме обучава и образова в области, в които семейство Флеминг — Фламел — не искаха или не можеха да го направят. Верен на своята дума, Магьосника ми показа много чудеса. Отведе ме в непонятни светове, подхранваше въображението ми, даваше ми достъп до изумителната си библиотека, откъдето придобих език, чрез който да въплътявам и описвам видените от мен светове. Благодарение на доктор Джон Дий аз станах писателят Уилям Шекспир.
— Пропусна момента, когато той поиска да се вмъкнеш в дома ни посред нощ и да откраднеш Сборника — рече ледено Никола Фламел. — А когато опитът ти се провали, той ни обвини, че сме испански шпиони. Петдесет от хората на кралицата обкръжиха книжарницата и ни нападнаха без предупреждение. Себастиан бе ранен, а Пернел беше улучена в рамото от мускетен куршум, който едва не я уби.
Шекспир слушаше думите и кимаше много бавно.
— Ние с Дий не бяхме в Стратфорд, когато това се е случило, и аз узнах за него след много, много дълго време — каза той с дрезгав шепот. — А тогава, разбира се, беше твърде късно. Бях омаян от магията на Дий: той ме беше убедил, че мога да стана писател, какъвто исках да бъда. Макар да звучеше невъзможно, аз му вярвах. Баща ми бе производител на ръкавици и търговец на вълна; в семейството ми нямаше никакви писатели, поети или драматурзи. — Той поклати леко глава. — Може би трябваше да поема фамилния бизнес от баща си.
— Тогава светът щеше да е по-бедно място — каза тихо Паламед. Сарацинския рицар наблюдаваше внимателно Шекспир и Алхимика.
— Ожених се. Родиха ми се деца — продължи Шекспир по-бързо, съсредоточен вече само върху Фламел. — Първо, момиче, моята прекрасна Сузана, а две години по-късно близнаците, Хамнет и Джудит.
Софи и Джош се поизправиха и се спогледаха бързо; дори не бяха чували за близнаците на Шекспир.
Настъпи дълга пауза. Накрая безсмъртният бард си пое дълбок, накъсан дъх, разпери дългопръстите си длани върху дървената маса и се втренчи настойчиво в тях.
— Тогава разбрах защо Дий се интересуваше от мен. Някак си бе узнал, че ще имам близнаци, и вярваше, че това ще са близнаците от легендата, чието идване се предрича в Сборника. През 1596-а аз бях в Лондон и вече не живеех у дома в Стратфорд. Дий посетил жена ми и й предложил да образова близнаците. Тя глупаво се съгласила, макар че по онова време вече бяха започнали да се носят грозни слухове за доктора. Няколко дни по-късно той се опитал да пробуди Хамнет. Пробуждането го уби — завърши Шекспир простичко. — Синът ми беше на единадесет години.
В последвалата дълга тишина никой не продума. Чуваше се само трополенето на дъжда по металния покрив.
Най-сетне Шекспир вдигна поглед и се втренчи във Фламел. Очите му бяха плувнали във влага и по бузите му се стичаха сълзи. Той заобиколи масата, докато застана точно пред Алхимика.