Алхимика кимна.
— Ами ти? Ще съумееш ли да се опазиш, докато стигна до теб?
Пернел тъкмо понечи да кимне, когато някакво ужасяващо създание се метна през паяжината, насочило зъби и нокти към лицето й.
Глава 20
Алхимика, Джош и Шекспир видяха как Пернел понечи да кимне… а после образът се разпадна на пиксели, но не и преди да зърнат проблясъка на закривени нокти. И тримата инстинктивно се дръпнаха от екрана.
— Какво… какво стана? — попита объркан Джош.
Левият екран бе съвсем черен, а десният бе нашарен от групи искрящи червени и зелени точици.
Лявата ръка на Фламел стисна толкова силно сребърната гривна, че кокалчетата му побеляха. Ментовозелен огън заигра по метала, докато върховете на пръстите на дясната му ръка се притискаха към монитора. Върху LCD-то се смени цяла дъга от цветове, а после се появиха десет тесни и неравни цветни ивици, криволичещи вертикално, които даваха мъчително непълен изглед към празен коридор на другия край на света. От Пернел нямаше и следа.
— Какво беше това? — попита Джош.
Шекспир поклати глава.
— Нямам представа. — После сви дясната си ръка като хищна лапа и я протегна към екрана. Пет от тесните цветни ивици съвпадаха с пръстите му. — Нещо е скочило към мадам Пернел и е замахнало срещу нея. Трябва да е минало през паяжината. — Той почука с нокът по стъклото. — Изглежда, още имаме връзка през парцаливите останки. Мога да опитам пак.
— Тя… тя добре ли е? — попита разтревожен Джош. Забеляза, че сребърната гривна е станала на две половинки; беше се разтопила по средата на плоски сребърни капчици. — Никола?
Фламел не каза нищо. Трепереше, лицето му бе обезкървено и измъчено, а устните му бяха очертани в синьо. Върху тях се оформи думата „Пернел“, но той не я изрече на глас.
Образът върху екрана затрептя… и те видяха Пернел.
Тя отстъпваше назад, протегнала ръце пред себе си, за да се предпази. Дълга драскотина минаваше от голото й рамо надолу по едната ръка, плътта бе почервеняла и възпалена.
— Пернел — прошепна Фламел и думата излезе от устата му като дрезгав шепот.
А после видяха създанието. То вървеше бавно по каменния коридор към Вълшебницата. Джош никога не бе виждал нещо подобно: беше в еднаква степен прекрасно и ужасяващо. На ръст бе горе-долу колкото него и макар че пухкавото му розовобузесто лице бе на младеж, тялото беше съсухрено като скелет, костите и ребрата му личаха ясно под сиво-бялата кожа. Нозете му представляваха нещо средно между човешки стъпала и птичи нокти, които потракваха по пода, и макар че ръцете му бяха човешки, имаха дълги черни нокти, силно закривени като на котка. Огромни кожести прилепови криле растяха от кокалестия му гръб и се влачеха по пода зад него.
Тогава се появи и втора фигура. Беше женска. Фина черна коса обрамчваше изящното й красиво лице. Но тялото й като че ли бе още по-съсухрено от това на момчето. Крилете й бяха разкъсани и парцаливи и тя влачеше левия си крак.
— Байтали — прошепна с ужас Фламел. — Кръвопийци, плътоядци.
Още една фигура се появи пред Пернел. Неясна и безплътна, тя приличаше на човек — на мъж. Той вдигна заплашително свитите си в юмруци ръце и застена.
Аурата на Фламел разцъфтя в яркозелено около тялото му и ароматът на мента стана всепоглъщащ.
— Трябва да й помогна — каза той отчаяно.
Внезапно в бараката нахлу Паламед.
— Аурата ти — угаси я веднага! — заповяда той.
Ококорената Софи следваше рицаря по петите, а зад нея червенооките кучета се струпаха в отвора на вратата, залаяха и заръмжаха.
— Пернел е в беда — каза Джош, вперил поглед в Софи. Знаеше, че сестра му наистина харесва жената.
— Фламел, спри! — изкрещя рицарят.
Но Алхимика не му обърна внимание. Въртейки в лявата си ръка останките от съсипаната сребърна гривна, той сви пръсти около тях и ярка изумруденозелена светлина обгърна юмрука му. После Фламел притисна дясната си длан към екрана.