— Наистина започвам да не те харесвам, доктор Джон Дий — изръмжа тя.
Докторът се насили да се усмихне, после сведе поглед от острите зъби и избърса една невидима прашинка от ръкава си.
— Значи спадате към мнозинството; доста хора не ме харесват. Но което си е право, право си е — добави той нехайно, — аз също не харесвам много хора. Всъщност повечето хора. Само че, повярвайте ми, госпожо, аз съм изцяло предан на вашите интереси.
Лампите угаснаха и Бастет стана невидима в сумрака.
На Дий изведнъж му хрумна нещо и той попита:
— Мислех, че вашата непоносимост към желязото ви пречи да използвате съвременни удобства като коли.
— За разлика от някои други Древни, за мен желязото не е отровно. Мога да го търпя за кратки периоди от време. А и това возило в по-голямата си част се състои от въглеродни влакна.
Дий кимна сериозно, като си отбеляза информацията, че желязото не е отровно за всички Древни. Винаги бе предполагал, че именно откриването на желязото ги е изтласкало от този свят. Макар че той им служеше от четиристотин години, все още имаше много неща, които не знаеше за тях.
Колата забави ход и после спря. През потъмнените стъкла Дий едва успя да различи червения светофар. Изчака, докато светне зелено, и едва тогава намери сили да заговори пак.
— Мога ли да попитам какво съм сторил, за да ви разгневя? — промърмори той и остана доволен, че гласът му не трепна. Бастет бе Древна от Първото поколение и една от някогашните управници на Дану Талис. След потъването на острова, тя в продължение на поколения бе боготворена в Египет. Други страни и народи — от инките до китайците — също почитаха котките в памет на древните времена, когато тя бе крачила по човешкия свят.
Дий дочу шумолене на хартия и прелистване на страници и осъзна, че Древната чете в пълен мрак.
— Ти си истинско бедствие, доктор Дий. Надушвам как неприятностите се излъчват от теб, подобно на онази смехотворна серниста аура, която предпочиташ. — Разнесе се звук от бавно и методично късане на хартия. — Запознах се с досието ти. Не е особено вдъхновяващо четиво. Ти може и да си нашият главен агент на този свят, но аз лично бих те определила като крайно безполезен. Непрестанно си се провалял в задачата си да заловиш семейство Фламел и си оставял след себе си диря от смърт и разрушения. Било ти е възложено да пазиш живота на Древните, но въпреки това преди три дена ти унищожи не едно, а три свързани помежду си Сенкоцарства. Последната ти авантюра в Париж беше на косъм да разкрие на човеците за нашето съществуване. Ти дори позволи на Нидхьог да вилнее по улиците.
— Ами всъщност това беше идея на Макиавели… — започна Магьосника.
— Много Древни поискаха да бъдеш унищожен — продължи Бастет с ниско ръмжене.
Тези думи накараха Дий да онемее от смайване.
— Но аз служа вярно на Тъмните древни. Правя го от векове — възрази той жално.
— Методите ти са груби, остарели — продължи коткоглавата Древна. — Виж Макиавели: той е като скалпел — изкусен и прецизен; а ти си като меч — груб и недодялан. Веднъж едва не изгори същия този град до основи. Твоите слуги избиха милион човеци в Ирландия. Сто и тридесет хиляди умряха в Токио. И въпреки тези човешки загуби, не успя да хванеш семейство Фламел.
— Наредиха ми да ги заловя и да им взема Сборника, като използвам всички възможни средства — тросна се Дий. Гневът го правеше безразсъден. — Направих това, което трябваше, за да постигна целта си. А нека ти напомня, че преди три дни аз ви предадох „Книгата на Авраам Мага“.
— Но дори в това се провали — прошепна студено Бастет. — Сборника не беше цял, липсваха последните две страници. — Дишането на Древната се промени и в мрака Дий изведнъж усети нейния вонящ на месо дъх опасно близо до лицето си. — Магьоснико, ти се радваш на покровителството на един могъщ Древен — може би най-могъщия от всички ни — и това те е опазило жив досега — продължи Бастет. Огромните й сияещи жълти очи изникнаха в сумрака, а зениците им бяха станали тесни като прорези. — Когато другите поискаха да бъдеш наказан със смърт, господарят ти те защити. Но аз се чудя — и не съм сама — защо един Древен използва такъв калпав инструмент.
Последните й думи го смразиха.
— Как ме нарече? — успя да прошепне Дий най-накрая. Устата му бе пресъхнала и той усещаше езика си удебелен.
Очите на Бастет припламнаха.
— Калпав инструмент.
Дий не можеше да си поеме дъх. Опита се да успокои препускащото си сърце. Бяха минали повече от четиристотин години, откакто чу за последен път тези две думи, но те бяха останали ясно врязани в паметта му. Никога не ги бе забравил. В много отношения те бяха оформили живота му.