Той извърна лице от зловонния дъх на Бастет, опря челото си в хладното стъкло и се втренчи навън в нощта, която прелиташе покрай тях на ивици светлина. В момента Дий пътуваше през сърцето на Лондон от 21-и век, но въпреки това, като затвореше очи и си спомнеше за последния път, когато се е чувствал по този начин, за последния път, когато бе чул тези думи, имаше чувството, че се е върнал в града на Хенри VIII.
Спомените, отдавна погребани, но никога забравени, го заляха като вълна и той разбра, че Древната не може да е използвала случайно тези две горчиви думи. Тя му показваше колко много знае за него.
Беше 23 април 1542 г., студен дъждовен ден в Лондон, и Джон Дий стоеше пред баща си, Роланд, в техния дом на Темз Стрийт. Дий беше петнадесетгодишен — и изглеждаше дори по-голям, — но в този момент се чувстваше, все едно е на десет. Беше стиснал ръцете си в юмруци зад гърба си и не можеше да помръдне, страхуваше се да проговори, бе притаил дъх, а сърцето му биеше толкова силно, че цялото му тяло се тресеше. Знаеше, че ако мръдне, ще се строполи или пък ще се врътне и ще избяга от стаята като дете, а ако заговори, ще загуби самообладание и ще се разплаче. Но не искаше да показва никаква слабост пред Роланд Дий. Над рамото на баща си Джон можеше да види през малкото прозорче с ромбоидни стъкла върха на лондонския „Тауър“, който се намираше наблизо. Стоеше неподвижен и мълчалив, докато баща му не спираше да мърмори.
Джон Дий винаги бе знаел, че е различен.
Беше единствено дете и още от ранна възраст стана ясно, че е надарен с необичайни способности по математика и чужди езици; можеше да чете и пише не само на английски, но също така и на латински и гръцки, а сам бе изучил френски и малко немски. Джон бе изцяло отдаден на майка си Джейн и тя винаги вземаше неговата страна срещу властния му баща. Окуражаван от майка си, Джон бе избрал да посещава колежа „Сейнт Джон“ в Кеймбридж. Беше мислил — по-скоро се бе надявал, — че баща му ще се зарадва, но Роланд Дий бе търговец на платове, който заемаше дребна длъжност при двора на Хенри и се страхуваше от твърде високата образованост. Беше виждал какво се случва с образованите хора в кралския двор: кралят се засягаше много лесно и провинилите се често свършваха в затвора или пък ги убиваха и лишаваха от земите и имуществото им. Джон знаеше, че баща му иска от него да поеме семейния бизнес, а за това не бе нужно голямо образование — стигаше му да може да чете и пише и да събира колонки с числа.
Само че Джон Дий искаше нещо повече.
В този априлски ден на 1542-а той най-сетне бе събрал кураж да каже на баща си, че отива в колеж, с или без неговото разрешение. Дядо му, Уилям Уайлд, се бе съгласил да плаща таксите и Дий се бе записал в колежа без знанието на баща си.
— И ако отидеш в това училище, после какво? — попита Роланд. Рошавата му брада бе настръхнала от ярост. — Ще ти напълнят главата с ненужни глупости. Ще си научиш твоите латински и гръцки, математика и философия, история и география, но каква полза ще донесе това на мен или на теб? Ти няма да спреш дотук. Ще търсиш още знание и това ще те отведе по някои тъмни пътища, момчето ми. Никога няма да се наситиш, защото никога няма да знаеш достатъчно.
— Приказвай каквото си искаш — успя да отговори петнадесетгодишният Джон. — Аз отивам.
— Значи ще станеш като нож, който го точат толкова често, че се затъпява: ще станеш калпав инструмент… а за какво ми е на мен калпав инструмент?
Доктор Джон Дий отвори очи и отново се загледа в улиците на съвременния Лондон.
След онзи ден той рядко говореше с баща си, дори когато старецът бе затворен в лондонския „Тауър“. Дий бе заминал за Чемсфорд, а после в новооснования колеж „Тринити“ и бързо си бе създал репутацията на един от най-гениалните мъже на своята епоха. Понякога си спомняше думите на баща си и осъзнаваше, че Роланд Дий е бил прав: стремежът му към знания бе неутолим и наистина го бе повел по някои много мрачни и опасни пътища. Накрая го бе отвел при Тъмните древни.
А някъде в дълбините на ума му, в онова тъмно тайно кътче, където бяха заровени най-болезнените спомени, се спотайваха тези две горчиви думи.
Калпав инструмент.
Каквото и да бе постигал — невероятните успехи, изумителните открития и невероятно точните предсказания, дори безсмъртието си и сътрудничеството със същества, които в продължение на поколения са били почитани като богове и митове, — тези две думи му се надсмиваха, защото той тайно се боеше, че баща му е бил прав и за това. Може би наистина беше калпав инструмент.