Айфеловата кула, пламнала в светлини…
Нидхьог, препускащ по улиците…
Валкирии в бяла броня…
Същите жени, затворени в лед…
Гаргойли, пълзящи надолу по „Нотр Дам“…
Приближаването на зловещите закачулени зли духове…
Неканена, аурата оживя с трептене около тялото й — ледено бяла и студена, а косата й се разстла зад нея като тъмен плащ.
— Никола — изкрещя Пернел, докато паяжината почерняваше и се разпадаше на прах, а аурата й угасваше. — Ти ме уби!
В този миг, отеквайки през самите камъни на Алкатраз, се разнесе ужасяващият рев на сфинкса.
Дори байталите се обърнаха и побягнаха.
Глава 23
Сфинксът се появи в края на коридора сред вихрушка от пляскащи криле, носейки със себе си смрад. Огромните му лъвски лапи дращеха по пода. Създанието се сниши, прилепи корем към земята, разпери орловите си криле и изпищя победоносно на език, по-стар от първия египетски фараон.
— Ти си моя, Вълшебнице. Ще пирувам със спомените ти, а после ще изям костите ти. — Сфинксът имаше глава на красива жена, но очите му бяха с котешки зеници, а езикът, който се размахваше във въздуха, бе дълъг, черен и раздвоен. Създанието затвори очи, отметна глава назад и си пое дълбок треперлив дъх. — Но какво е това… какво е това? — Езикът му се стрелна напред, вкусвайки въздуха. Сфинксът направи няколко крачки по коридора, тракайки с нокти по камъните. — Как е възможно? Ти си могъща… наистина могъща… прекалено могъща. — А после той спря и съвършеното му лице се сгърчи в грозна гримаса. — И силна. — Гласът му заглъхна. — По-силна, отколкото би трябвало.
Пернел наполовина се бе обърнала, за да побегне към стълбите, но внезапно спря и се завъртя пак с лице към сфинкса. Ъгълчетата на очите й се набръчкаха и устните й се извиха в съвсем лека усмивка, от което лицето й придоби жесток вид. Тя вдигна ръка, за да я разгледа по-добре, и се втренчи удивено в нея, когато около пръстите й се образува нещо като стъклена ръкавица, която после се разпростря и върху дланта й. Стъклото от прозрачно стана мътно, а после непроницаемо.
— Ама разбира се — прошепна тя. После се изсмя високо и гръмкият звук отекна в стените. — Благодаря ти, Никола; благодаря ви, Софи и Джош! — извика тя.
Усмивката на жената уплаши сфинкса, но смехът й го ужаси. Създанието направи колеблива крачка напред, после се дръпна обратно. Въпреки страховитата си външност и ужасната си репутация, сфинксът беше страхливец. Бе израсъл във времена на чудовища и именно страхът и малодушието го бяха опазили жив през хилядолетията.
Вълшебницата се обърна срещу него и събра длани, допирайки пръстите си един в друг. Изведнъж аурата й пламна в бяло и погълна всички цветове в коридора, а после запращя около нея в предпазен овал от силно отразяващи огледални кристали. Всяка ронеща се тухла, всяка ръждясала тръба, нашареният с плесен таван, разкъсаните паяжини и разпадащите се метални пръти на вратите на килиите се очертаха в най-ясни детайли. Дълги ъгловати сенки се протегнаха по коридора към сфинкса, макар че самата Пернел не хвърляше сянка.
Жената протегна дясната си ръка. Кълбо от бяла светлина, което изглеждаше почти като снежна топка, излетя от дланта й и подскочи по пода веднъж, втори път, а после подскочи пак и се търкулна, за да спре между мръсните лапи на сфинкса.
— И какво трябва да правя с това? — изръмжа създанието. — Да го взема с уста и да ти го донеса ли?
Усмивката на Пернел бе ужасяваща, а косата й се надигна в тъмен облак зад нея.
Кълбото започна да расте. Въртеше се и върху него се трупаха слоеве от блестящи ледени кристали. Температурата на въздуха рязко спадна и дъхът на сфинкса започна да образува бели облачета.
Сфинксът бе създание на пустинята. Целия си дълъг живот бе прекарал в суха жега, под палещото слънце. Разбира се, през седмиците, откакто получи задачата да пази Алкатраз, бе привикнал към студа на острова затвор, към хапещата влага на кълбящата се в залива мъгла, към жилещия дъжд и пронизителния вятър. Но никога не бе усещал такъв мраз като сега. Беше толкова силен, че направо пареше. Безброй ситни кристалчета изригнаха от сияещото кълбо и заблещукаха върху тялото на сфинкса като огнени искрици. Снежинка, не по-голяма от прашинка, кацна върху езика му: той се почувства, все едно е лапнал горещ въглен. А кълбото продължаваше да расте.
Пернел направи крачка към него.
— Би трябвало да ти благодаря.
Сфинксът отстъпи.
— Ако бях побягнала, ти щеше да ме настигнеш. Но когато ми напомни, че съм по-могъща отпреди, осъзнах какъв дар са ми направили моят съпруг и близнаците.
Сфинксът нададе пронизителен писък като дива котка, когато леденият въздух зажили човешкото му лице.