Това бе Кернунос, Рогатият бог.
Преди петнадесет хиляди години един уплашен художник от палеолита бе надраскал образа на това създание върху стената на пещера в Югозападна Франция — образ, който не бе нито човек, нито животно, а нещо по средата. Дий осъзна, че вероятно в момента изпитва същите чувства като онзи първобитен човек. Само като гледаше съществото, се чувстваше дребен, незначителен и жалък.
Винаги бе смятал, че Рогатият бог е просто някакъв Древен — може би дори един от Великите древни, — но по-рано днес Марс Ултор му бе разкрил нещо потресаващо, което го ужаси. Рогатият бог не беше Древен. Той бе нещо по-старо, много по-старо, нещо, което съществуваше по самите краища на митовете.
Кернунос бе един от легендарните архонти — расата, управлявала земята в невероятно далечното минало. Когато Рогатият бог е крачил за първи път по света, Игдразил е бил само семенце, Нидхьог и неговият род са били новоизлюпени, а до появата на първите човеци са оставали стотици хиляди години.
Рогатият бог пристъпи напред и светлината обля лицето му.
Дий се почувства, сякаш са му забили юмрук в корема. Бе очаквал нещо ужасяващо, но създанието се оказа красиво. Поразяващо, неестествено красиво. Лицето му имаше тъмен загар, но бе гладко и без бръчки, сякаш изсечено от камък, а от дълбоко хлътналите орбити грееха овални кехлибарени очи. Когато Кернунос заговори, пълните му устни едва помръдваха, а дългата му шия оставаше неподвижна.
— Древна и човек, котка и нейният господар, а кой от тях е по-опасен, чудя се? — Гласът му бе изненадващо мек, почти нежен, макар и напълно лишен от емоции, и въпреки че Дий го чуваше да говори на английски, беше убеден, че долавя в главата си жуженето на същите тези думи, изречени на стотици други езици. Кернунос се приближи и приклекна на едно коляно, като се втренчи първо в Бастет, а после и в Дий. Магьосника погледна в очите на Рогатия бог: зениците му представляваха черни процепи, но за разлика от змийските бяха разположени хоризонтално като черни водоравни линии. — Значи ти си Дий. — Жужащите гласове се завихриха в главата на доктора.
Магьосника се поклони ниско, без да смее да погледне в кехлибарените очи, като отчаяно се опитваше да овладее страха си. Странен мускусен аромат обгръщаше архонта, мирис на дива гора и гниеща растителност. Дий бе поразен от тази миризма и осъзна, че тя вероятно е свързана с чувствата, които изпитваше. Бе виждал и по-отвратителни създания, и със сигурност по-стряскащи — тогава какво в Рогатия бог го ужасяваше толкова? Той насочи вниманието си към страховитата на вид тояга, на която се подпираше съществото. Приличаше на челюст от саркозух, гигантския крокодил от периода креда, и Дий откри, че се чуди колко точно стар е архонтът.
— Радваме се, че сте тук — изсъска високо Бастет. На Дий му се стори, че долавя трепет на страх в гласа й.
— Не мисля така — рече Кернунос, като се изправи.
— Ние… — започна Бастет, но изведнъж огромната тояга замахна и спря на сантиметри от котешкия й череп.
— Създание, не ме заговаряй повече. Не съм тук по свое желание. Ти. — Кернунос завъртя кехлибарените си очи към Дий. — Твоите Древни господари се позоваха на древен дълг между нас, който датира още от зората на времето. Ако ти съдействам, дългът ми към тях ще бъде изчистен. Това е единствената причина да съм тук. От какво имаш нужда?
Дий си пое дълбоко дъх. Поклони се отново, а после прехапа силно бузата си отвътре, за да не се усмихне. Един архонт се поставяше на негово разположение. Когато заговори, със задоволство установи, че гласът му е равен и овладян.
— Каква част са ти казали? — започна той.
— Аз съм Кернунос. Мога да чета мислите и спомените ти, Магьоснико. Знам онова, което знаеш и ти. Знам какъв си бил, знам какъв си сега. Алхимикът Фламел и децата се намират заедно със Сарацннскня рицар и Барда зад стените на импровизираната им метална крепост. Искаш аз и Дивия лов да ти проправим път. — Макар че лицето на архонта си оставаше гладка маска, на Дий му се стори, че долавя нещо като саркастична нотка в гласа на Рогатия бог.
Магьосника се поклони отново, като се опитваше да държи под контрол мислите си.
— Точно така.
Архонтът извъртя огромната си глава да погледне към металните стени на автомобилното гробище.
— Бяха ми обещани някои неща — призна той. — Роби. Прясно месо.
— Разбира се — рече бързо Дий. — Можеш да вземеш Фламел и който друг искаш. На мен ми трябват само децата и двете страници от Сборника, които все още са у Фламел. — Той пак се поклони. С могъществото на Рогатия бог и водения от него Див лов нямаше начин да се провали.