— Наредено ми е да ти кажа следното — рече меко Кернунос и помръдна глава, за да се втренчи в Магьосника с кехлибарените очи, греещи върху тъмното му лице. — Ако се провалиш, твоите Древни господари те дават на мен. Подарък, малка компенсация за това, че ме пробудиха от съня ми. — Огромната рогата глава се килна на една страна и хоризонталните зеници се разшириха, от което очите му станаха черни и бездънни. — Не съм имал питомец от хилядолетия. Те обикновено не издържат дълго, преди да се преобразят.
— Преобразят ли? — Дий преглътна тежко.
Вълна от воняща козина, нокти, зъби и очи, пожълтели от светлината на лампите, се понесе надолу по улицата — извираше от къщите, скачаше през прозорците, събаряше оградите, бълваше от каналите. Гнусните зловонни създания се събраха в голям тих полукръг зад архонта. Те имаха тела на огромни сиви вълци… но всичките бяха с човешки лица.
— Да се преобразят — повтори Кернунос. Без да помръдва тялото си, той завъртя глава под невъзможен ъгъл, за да погледне към притихналата армия зад себе си. После се обърна отново към Дий. — Ти си силен. Ще изкараш поне година, преди да станеш част от Дивия лов.
Глава 27
Паламед се завъртя към Алхимика.
— Виж какво направи! — От гняв акцентът му се бе усилил и думите му бяха почти неразбираеми.
Фламел го пренебрегна. Обърна се към Шекспир.
— Има ли път за бягство? — попита той спокойно.
Барда кимна.
— Разбира се. Има тунел точно под бараката. Излиза на около километър и половина оттук, в един изоставен театър. — Той се усмихна криво. — Аз лично избрах мястото.
Фламел се обърна към Софи и Джош.
— Взимайте си нещата и да тръгваме. Докато Рогатия бог пристигне, можем да сме много далеч оттук. — Преди някой от близнаците да успее да възрази, Алхимика ги хвана за ръцете и ги забута към бараката. Джош ядно отблъсна ръката на безсмъртния, а Софи се изтръгна от хватката му. Алхимика тъкмо щеше да възрази, когато осъзна, че нито Паламед, нито Шекспир бяха помръднали. Той се обърна да погледне към по-дребния мъж. — Бързо; знаеш на какво е способен Рогатия бог, а след като Дивия лов веднъж е опитал кръв, дори Кернунос ще има твърде малка власт над тях.
— Ти върви — каза Шекспир. — Аз ще остана тук. Мога да ги задържа и да ти дам нужното време, за да избягаш.
Никола поклати глава.
— Това е лудост — каза той отчаяно. — Няма да се спасиш. Кернунос ще те унищожи.
— Тялото ми — може би — усмихна се Шекспир. — Но името ми е безсмъртно и винаги ще бъде. Думите ми няма да бъдат забравени никога, докато съществува човешката раса.
— Ако Тъмните древни се върнат, това може да е по-скоро, отколкото си мислиш — тросна се Фламел. — Ела с нас — каза той, а после добави нежно: — Моля те.
Но Барда поклати глава. Аурата му пропукваше топла и бледа около тялото му, изпълвайки въздуха с аромат на лимон. Съвременната броня се превърна в рицарски доспехи и ризница, преди накрая да се спре на пищна и причудлива средновековна броня. Шекспир бе обвит изцяло в блестящ жълт метал, гладък и огънат, оформен така, че да отрази всеки удар. От коленете и лактите му стърчаха шипове. Той вдигна наличника на шлема, който покриваше главата му. Бледите му очи блестяха, уголемени зад очилата, които още носеше.
— Ще остана и ще се бия редом с Хрътките на Гавраил. Те са ми били верни от векове; сега аз ще им бъда верен. — Той се усмихна с изпочупените си зъби.
— Уилям… — прошепна Фламел, клатейки глава.
— Алхимико, аз не съм съвсем беззащитен. Не съм живял толкова дълго, без да науча някоя и друга магия. Нали помниш, душата на всяка магия е въображението… а никога не е имало по-голямо въображение от моето.
— Нито пък по-голямо его — намеси се Паламед. — Уил, това е битка, която не можем да спечелим. Трябва да избягаме, да се прегрупираме и да се бием някой друг ден. Ела с нас. — Гласът на Сарацинския рицар звучеше почти умоляващо.
Безсмъртният бард поклати твърдо глава.
— Аз оставам. Знам, че не мога да спечеля. Но мога да ги държа тук с часове… може би чак до разсъмване. Дивия лов не може да тича през слънчевите часове. — Той погледна към Алхимика. — Това е нещо, което трябва да сторя. Веднъж вече те предадох; позволи ми да изкупя вината си.
Никола пристъпи напред и стисна бронираната ръка на Барда с такава сила, че аурите и на двамата грейнаха с цвърчене.
— Шекспир, след всичко, което знам сега, за мен би било чест да остана и да се бия заедно с теб. Но нека направим както казва Паламед: нека избираме кога да водим битките си. Не си длъжен да правиш това за мен.