— О, но аз не го правя само за теб — рече Шекспир. Завъртя леко глава и хвърли кос поглед към смълчаните близнаци. — Правя го заради тях. — Скърцайки с бронята, той пристъпи към Софи и Джош и се вгледа в лицата им. Сега от него се носеше силна миризма на лимон, остра и чиста, и те можеха да видят отраженията си в лъскавите му доспехи. — Видях какви сили притежават. Те са близнаците от легендата, не се съмнявам в това. Ние сме длъжни да обучим тези близнаци, да ги възпитаме и да ги накараме да разгърнат целия си потенциал. Наближава време, когато те ще имат нужда от силите си… всъщност целият свят ще има нужда… — Той отстъпи и поклати глава. Големите му очи зад очилата бяха овлажнели. — Правя го също и за Хамнет, моя скъп мъртъв син. Моя малък близнак. След неговата смърт сестра му никога вече не бе същата, макар че живя още много години. Тогава аз не бях там, за да му помогна, но мога да помогна на вас.
— Можеш да ни помогнеш, като тръгнеш с нас — каза тихо Софи. — Знам какво идва насам. — Тя потрепери, когато по периферията на съзнанието й се появиха тъмни, обезпокоителни образи.
— Кернунос и Дивия лов. — Шекспир кимна, а после погледна към Хрътките на Гавраил. Някои от тях още се намираха в кучешката си форма, макар че повечето вече бяха приели човешки облик. — Хора-вълци срещу хора-кучета. Ще бъде интересна битка.
— Имаме нужда от теб — каза настоятелно Джош.
— От мен ли? — Шекспир изглеждаше изненадан. — Защо?
— Ти знаеш толкова много. Можеш да ни научиш — рече момчето бързо.
Барда поклати глава и бронята му проблесна. Той понижи глас и заговори само на Джош и Софи:
— Алхимика знае повече — много повече — от мен. А Софи има достъп до знанията на вековете; тя знае повече, отколкото сама съзнава. Нямате нужда от мен. Аз не мога да ви науча на стихийни магии. Това е важното за вас: ако искате да имате някакъв шанс за оцеляване през бъдните дни, трябва да овладеете петте чисти магии.
— Пет! — Джош изглеждаше слисан. — Мислех, че стихиите са само четири. — Той погледна към Софи. — Въздух и Огън, а освен това Вода и Земя.
— Четири стихии ли? — Шекспир се усмихна. — Пропускаш Етера, петата магия. Най-загадъчната и най-могъщата от всички. Но за да я усвоиш, трябва първо да владееш останалите четири. — Той вдигна глава, обърна се към Алхимика и повиши глас. — Сега тръгвайте. Отведи ги при цар Гилгамеш. И Никола — добави той мрачно, — внимавай. Знаеш го какъв е.
— Какъв е? — попита бързо Джош, почувствал внезапна нервност.
Барда обърна бледосините си очи към Фламел.
— Не си ли им казал? — Погледна към близнаците, а после свали наличника, скривайки напълно лицето си. Когато заговори пак, гласът му отекна глухо. — Благородният ум на царя е мръднал. Той е луд. Съвсем, съвсем луд.
Джош се завъртя към Алхимика.
— Ти изобщо не ни каза…
Тогава един звук изпълни нощта. Това бе ревът на елен: древен и първичен, той отекна в металните стени, накара земята да затрепери и водата в локвите затрептя.
В отговор аурата на Софи изникна неканена около тялото й и автоматично се оформи в предпазна броня. Тази на Джош се появи като слабо златно сияние около главата и ръцете му.
Влажният и мазен мирис на ръждясалите коли и мократа козина на Хрътките на Гавраил внезапно бе погълнат от отвратителна воня. Близнаците моментално я познаха — тя им напомни за една ваканция, когато бяха с родителите си на разкопки в Перу: това бе спарената миризма на джунгла, натежала от лепкавия дъх на гнилоч и влага, на разлагащи се дървета и смъртоносни отровни цветя.
А после Кернунос и Дивия лов нападнаха.
Глава 28
Джош изведнъж осъзна, че държи в ръце Кларент, макар да не помнеше да го е вадил от тубуса. Увитата с кожа дръжка бе топла и суха в потните му длани и той усещаше нещо като гъдел, сякаш го лазеше насекомо. Древното оръжие пропукваше, струйки сиво-бял дим се виеха от острието, а ситните кристалчета в камъка блещукаха с червено-черна светлина.
Приливът на усещания и идеи почти го погълна. Тези мисли не бяха негови, а тъй като по-рано бе използвал меча и бе изпитал чувствата му, не смяташе и че са на оръжието. Усещанията бяха нови и странни. Той се чувстваше… различен: уверен, силен, могъщ. И гневен. Повече от всичко друго изпитваше ужасен гняв. Той се разгоря в стомаха му и го накара да се превие от болка. Можеше да усети как топлината тече от стомаха към гърдите му и оттам се разлива по ръцете му. Дланите му станаха почти неприятно горещи, а после димът, струящ от Кларент, промени цвета си и стана грозно червено-черен. Мечът потръпваше в ръцете му.